Картър прекара палец по финия мустак, приличащ на черта от молив. Изглеждаше, че се колебае. Очите му обходиха силуета на Джини с жив интерес. Накрая той вдигна рамене с комична безпомощност.
— Вие биете на чувствата! Е, добре! Понеже е за Вас, госпожо Харисън, давам Ви я за две хиляди! Няма да крия, че от тази работа губя сто долара, но парите не са всичко. Понеже Вие сте на сватбено пътешествие, нека това е моят подарък за сватбата. Ако тя действително ви харесва, оставям ви я за две хиляди.
Китсън стана ярко червен и стисна юмруци.
— Кажете, впрочем, Вие… — започна той.
Но Джини постави ръката си Върху неговата.
— Благодаря много, господин Картър — каза тя с радостна усмивка. — Сделката е сключена. Ние и двамата сме ви много признателни.
— Вие правите наистина една чудесна сделка — потвърди Картър. — Можете да ми вярвате! Ще кажа на служителите да я прикачат за колата Ви, докато ние легализираме продажбата в бюрото.
После погледна Китсън с покровителствена усмивка.
— Моите комплименти, господин Харисън! Вие имате жена, много силна в сделките.
В бюрото сделката бе окончателно оформена, но Картър не бързаше да ги остави да тръгнат. Държеше разписката между пръстите си и гледаше Джини с неподправено възхищение.
— И къде имате намерение да отидете, за да прекарате сватбеното пътешествие, госпожо Харисън?
— На планина — отговори Джини. — Мъжът ми обича много риболова. Нетърпеливи сме да тръгнем. Смятаме да се забавляваме много.
Китсън се приближи с протегната ръка и взе разписката от ръцете на Картър. Той не можеше да се примири с начина, по който последният разглеждаше Джини.
— Трябва вече да тръгваме — каза той — Имаме още много работа.
Ставайки, Картър отново отправи покровителствена усмивка.
— Вярвам ви напълно! Е, добре! Пожелавам ви приятен път и на двамата! Когато поискате да смените тази каравана с друга, елате при мен!
Той стисна ръката на Джини и я задържа в неговата малко по-дълго, отколкото бе необходимо. Китсън, решен да не стиска ръката на продавача, напъха ръцете в джобовете си и се отправи към Вратата с тежка крачка.
Караваната бе вече прикачена към буика и те поеха по пътеката в противоположната посока. Картър още бъбреше с Джини.
Начинът, по който Картър помогна на Джини да се качи В колата, изпълни с яд сърцето на Китсън и той с голяма мъка се въздържа, когато с покровителски вид другият го потупа по рамото, пожелавайки му добър път.
— Точно това ни трябваше — забеляза Джини, когато се отдалечиха. — Морган ще бъде доволен.
— Това говедо те гледаше по един начин… — каза Китсън с нисък и яростен глас. — Трябваше да му лепна юмрук в лицето.
Нейните синьозелени очи внезапно се изпълниха с враждебност. Джини извъртя глава и го изгледа:
— Какво искаш да кажеш?
— Това което казах! — избухна Китсън, вън от себе си. — Този начин, по който те гледаше… Безподобен глупак! Трябваше да го ударя.
— Теб какво те засяга начинът, по който мъжете ме гледат? — запита тя с леден глас. — Доколкото зная, ние не сме женени! Няма да ми правиш домашна сцена, нали?
Големите ръце на Китсън стиснаха по-силно волана и той почервеня. Запази мрачно мълчание чак до завръщането им в ателието на Джипо.
II
Трябваха им почти две седмици, за да направят желаните трансформации на караваната.
От единадесет дни Блек живееше постоянно с Джипо, спейки на едно походно легло в първобитното мрачно, жилище на ковача. Беше взел това решение самостоятелно, чувствайки, че бе снижил значително престижа си в очите на Морган и желаейки на всяка цена да му докаже, че занапред има намерение да се захване сериозно за работа.
Съжителството с Джипо се оказа много тежко изпитание. Джипо имаше навици на италиански селянин, които дразнеха Блек. Неговото върховно безразличие към мръсотията и липсата на комфорт превишаваха разбиранията му по този въпрос. Всяка сутрин Китсън пристигаше в ателието към осем часа и си тръгваше малко след полунощ. Тримата мъже работеха без прекъсване върху караваната, за да може тя да понесе натоварването на фургона.
През този период Блек и Китсън бяха принудени да признаят техническите умения на Джипо Без сръчността му и без неговата изобретателност те не биха стигнали до никъде.
Блек, който винаги бе презирал Джипо, бе смаян, откривайки в него такова превъзходство всеки път, когато трябваше да решат някой технически проблем. Той беше длъжен да констатира, че без Джипо и неговото отлично познаване на професията, цялата работа би пропаднала.
Напротив, Китсън, който истински обичаше Джипо, се възхищаваше от цялото си сърце на италианеца. Всеки път той чакаше с нетърпения определения час, за да отиде да работи с него. Даваше си сметка, че за първи път в живота си ще научи нещо полезно.