— Добър вечер — каза той. — Много време не сме се виждали. Къде се скри?
Блек си бе представял, че ще му трябва дълго време, докато тя се умилостиви, но за негова голяма изненада тя му се усмихна.
— Разхождах се — отговори тя с независим вид — И тук, и там… Но не се крих.
— Трябваше да идваш от време на време да ни виждаш — упрекна я Блек, предлагайки и табакерата си. — Липсваха ни жени тук! Щеше да ни развлечеш малко.
Тя взе една цигара и прие огъня.
— Аз съм, може би, жена, — каза тя хладно — но не ме бива да развличам мъжете.
Със свито сърце Китсън я гледаше и слушаше. Не беше съгласен с това бърборене. Знаеше, че никога не би могъл да говори на Джини с този тон и страдаше, като виждаше, че този начин на разговор изглежда й харесваше.
— Можеше поне да минеш и да ни кажеш едно „добър ден“ — продължи Блек. — Времето ми се стори дълго: десет дни с приятел като Джипо в леглото, даваш ли си сметка?
Тя избухна в смях.
— Това те разнообрази, нали?
Тя се обърна и се приближи до караваната, която Морган изследваше подробно в момента, когато Джипо тъкмо закачваше завесите, усмихвайки се, потейки се и задъхвайки се.
— Елате да видите! — каза той на Джини. — Всичко е готово.
Морган продължаваше да разглежда караваната.
— А вратата, Джипо?
Джипо лъчезарно се усмихна. Вратата беше неговия триумф, неговия шедьовър.
— Тя действува. Хей! Малкия! — каза той на Китсън. — Покажи му малко от нашата работа.
Китсън отиде към предницата на караваната, докато Джипо и Морган останаха отзад. Морган разглеждаше страхотната задна страна на ремаркето, която изглеждаше като едно цяло с шасито.
— Има добър вид, вярно ли е? — подхвърли Джипо, който не можеше да стои на едно място от възбуда.
— Добра работа! — съгласи се Морган.
— Отвори, малкия! — извика Джипо.
Китсън задвижи един лост и задната страна на караваната се повдигна като похлупак на кутия, като същевременно една част от пода се задвижи, за да се трансформира в наклонена равнина.
— Не е зле, нали? — каза Джипо, търкайки си ръцете.
— Това ми причини много трудности, особено за да успея да направя да функционират едновременно и подът, и задната страна, но сега всичко действува. Наклонената равнина може да понесе теглото на фургона. Погледни, усилих я с метални пръти!
Блек се приближи до тях с Джини и Морган и поклати глава с одобрителен вид.
— Това е, което аз наричам грижлива работа — каза той. — Дай да видим по-нататък.
Китсън отвори и затвори няколко пъти задната страна на караваната.
— Страхотно! Добре си работил, Джипо!
За да влезе в караваната, той се покатери по наклонената равнина. Зад него Джипо му посочваше с гордостта на домакиня, показваща най-хубавите неща в своето жилище, промените, които бе направил във вътрешността.
— Тези куки, които виждаш на тавана, са за цилиндрите за ацетилен и кислород — обяви той. — Шкафът е за инструментите, а двете каси, по дължината на преградите — за да можем да ги вземем с нас. Подът е заздравей. Поставихме два странични винкела през шасито. Сега вече няма опасност да се продъни, когато минаваме през изкоп.
Морган разгледа подробно всичко, посвещавайки доста време на пода. Снабден с нивелир, той се плъзна под караваната, за да провери положението на стоманените греди.
Джипо го наблюдаваше с безпокойство. Накрая Морган застана на няколко крачки от караваната с ръце в джобовете и с блестящи очи.
— Всичко е наред. Точно както исках. Веднъж натоварена, тя ще тежи ужасно много, нали?
— Ще бъде тежко — призна Джипо, — но буикът трябва да може да я тегли. Беше ми казал, че няма да изкачва големи наклони.
— Хм! Накрая… при условие, че няма да се приближаваме до планината — поправи го Морган, търкайки брадичката си. — Това ще зависи от времето, което ще ти трябва, за да отвориш фургона, Джипо. Ако ще ти трябва дълго време, ние може би ще бъдем принудени да отидем в планината. Това е единственото място, където никой няма да ни намери, но не бих искал да отиваме там. Пътят е лош, наклонът е голям и не съм сигурен дали буикът ще може да тегли подобна тежест.
Джипо изглеждаше обезпокоен.
— Но ти ми каза, че ще имам необходимото време-възрази той, бършейки влажните си ръце в панталона. — Фургонът не се отваря за пет минути, ти знаеш.
Джини и двамата мъже му хвърлиха пронизващ поглед.
— Не се нервирай, ясно ли е? — каза Морган с помири телен глас. — Не очаквам да го отвориш за пет минути. Наистина ще имаш две или три седмици, но после може би ще трябва да се скрием в планината.
Джипо пристъпваше от крак на крак и отваряше широко очи.