Блек смачка цигарата си, за да запали друга почти веднага. Той фиксираше Морган с полузатворени очи.
— И така, ти имаш план? — запита той.
— Да. — Морган запали цигара и изпусна дима към Джипо. — Имам план. Във всеки случай, имаме много време да мислим за това. През следващите пет години този фургон ще транспортира всяка седмица по един милион долара в Изследователския център. Аз признавам, че те са осигурени добре, в случай на сериозен удар, но от седмица на седмица тяхното внимание ще намалява. Ще станат по-малко бдителни, тогава ще нападнем и ще успеем.
— Е! Минута! — извика Китсън със зачервено лице. — Всичко това са приказки. Колко време е нужно да се натисне едно копче, даже когато си полузамаян? Две секунди! Значи шест секунди, за трите копчета. И изведнъж, фургонът се превръща в стоманена костенурка, а после никой не може да го атакува. Ти си Въобразяваш, може би, че ще спреш фургона, ще отвориш Вратата и ще Видиш сметката на шофьора и пазача за десет секунди? Хайде, ти бълнуваш! Вземаш желанията си за реалност!
— Наистина ли? — каза Морган иронично.
— Знам какво говоря! Ти спираш фургона, но преди да можеш да се приближиш, блиндираните капаци ще бъдат свалени, ключалката — блокирана, а радиото ще предава сигнали за тревога.
— Сигурен ли си в това? — повтори Морган, и гледайки насмешливата му усмивка, на Китсън му се прииска да го удари.
— Във всичко, което казах, съм напълно сигурен и каквото и да измислиш, не ще ме накара да променя мнението си — възрази Китсън, овладявайки яда си.
— Ти не искаш ли да млъкнеш за миг, та Франк да ни изложи идеята си? — каза Блек. — Ако се мислиш за по-хитър от него, защо не поемеш ръководството на екипа?
Китсън се изчерви силно, повдигна рамене с ядосан вид и седна във фотьойла си. Той хвърляше към Блек и Морган злобни погледи.
— Добре! Но ви казвам, че това не може да се направи.
Блек се обърна към Морган.
— Хайде, обясни ни как мислиш да действуваш, Франк?
— Вчера аз разучих маршрута от агенцията до Изследователския център — започна Морган. — Това прави доста километра по националния път, тридесет километра по второстепенния, петнадесет километра по междуселския път и четири — по частния път, обслужващ Центъра. Това, което търсих, беше едно място, където може да се заклещи фургонът. По националния път и дума да не става, по второстепенния — също. Движението е еднакво интензивно и по двата. Частният път е пазен ден и нощ и там не трябва да се мисли за това. Остава междуселският път. Морган остави пепелта на цигарата му да падне, присви черните си очи и погледна тримата мъже, които бяха насреща му. — Той е дълъг петнадесет километра. На четири километра от връзката му с националния път има друг, който води към националния. Това е този път, по който карат почти всички коли, а те не са много на брой. Пътят върви край оградата на Изследователския център. Той е най-добър и най-кратък. Но ако се продължи по първия път, може да се стигне на около три километра от входа на Центъра до две големи скали от двете страни на пътя, които оформят една гърловина. Наоколо има само храсти и гъсталаци. Това е идеално място за засада.
Блек се съгласи с кимване.
— Това е вярно — каза той. — Аз самият карах по този път и насмалко щях да си счупя главата на това място. Ако се вземе завоя малко по-бързо, внезапно се стига гърловината. На това място стават толкова инциденти, че трябва да се постави надпис.
— Точно — подхвърли Морган. — Добре! Представете си ги двамата в техния фургон. През този сезон трябва да е ужасна горещина в кабината. Момчетата са минавали стотици пъти по този маршрут, те са обръгнали и са готови… Добре! Те пристигат до гърловината… В момента, когато влизат в завоя забелязват една смачкана кола срещу скалата, встрани от пътя. Една жена, покрита с кръв и на вид лошо ударена, лежи на средата на пътя. — Той се наведе напред с очи, вперени в Блек. — Кажи ми, какво ще направят нашите добри момчета? Дали ще минат през тялото на тази жена или ще спрат, за да видят какво е състоянието й?
Блек се усмихна широко на Китсън.
— Чуваш ли това, глупако? — подхвърли той. — Той бълнува, може би?
— Какво ще направят те? — повтори Морган, докато Китсън се Въртеше на стола си със зачервено лице.
— Те ще спрат — каза Блек. — Мисля, че единият ще слезе от фургона, а другият ще повика помощ по радиото. Поне, ако са толкова предпазливи, колкото претендира Китсън.
Морган погледна към Китсън.
— Какво ще кажеш за това? Какво мислиш, че ще направят те?
Китсън се поколеба, после вдигна рамене.
— Мисля, че Ед има право — промърмори той против волята си. — В подобен случай Дърксън ще слезе от фургона, а Томас ще остане на мястото си. Дърксън ще прегледа жената, за да види до каква степен е засегната, ще я вдигне от средата на пътя, после ще се качи във фургона, за да повика помощ по радиото. След това те ще продължат пътя си, оставяйки на линейката грижата да вдигне жената.