Принуден да спи сам в навечерието на деня „X“, което не му се беше случвало от години, нощта му се беше видяла дълга. Сега той гледаше слънчевите лъчи как нахлуват бавно в стаята, питайки се какво щеше да изпитва, след като убие пазача. Това престъпление представляваше кулминационната точка в криминалната му кариера. Никога преди това не му беше идвала мисълта да избърши убийство. Напротив, стараеше се да организира грижливо своите удари, всъщност много скромни, по такъв начин, че да не се „намокри“.
Убийството на пазача не му причиняваше никакви угризения. Това беше част от работата Трябваше пазачът да остави кожата си, иначе всичко можеше да пропадне Но въпреки че Блек напълно съзнаваше всичко, не можеше да не се запита какво щеше да изпита, когато излезе от скривалището си, за да погледне трупа.
В затвора имаше случаи да говори с убийци. Беше забелязал израза на очите им, едновременно фалшив и изплашен, когато те се хвалеха с престъпленията си. Знаеше, че се считат по-различни. Не бе срещал този поглед в никоя друга категория злосторници, каквито и тежки престъпления да бяха направили. Питаше се дали и той също щеше да има този вид, след като е убил пазача и тази мисъл не му даваше мира.
Когато натиснеше спусъка на своята пушка освен, че щеше да убие човек, щеше и да принесе в жертва своя собствен живот върху олтара на богатството. От секундата, когато куршумът навлезеше в своята траектория, една ужасна заплаха щеше да тежи върху живота му до последния му ден. Никога повече нямаше да може да се довери на никого. Щеше да подскача при всяко почукване на вратата. Щяха да му се изпотяват дланите при вида на някое ченге и нощите му щяха да са пълни с кошмари.
Слънчевите лъчи бяха достигнали ъгъла на тавана. Блек отхвърли завивките и стана. Прекоси стаята, вдигна бутилката със скоч, наполовина празна и си наля една добра доза. Направи гримаса, когато течността напълни устата му и трябваше да направи усилие, за да я погълне. Остана за миг неподвижен, после, когато започна да чувствува ефекта от алкохола, той влезе в банята и отвори крана на душа.
На последния етаж на една мебелирана къща, в мизерна мансарда, Джини затваряше капака на куфара си, който съдържаше всичките вещи, които тя притежаваше.
Хвърляйки око на часовника си, забеляза, че бе седем без двадесет.
„Безполезно е да се тръгва по-рано от половин час“, си каза тя. Приближавайки се до прозореца, погледна мръсната тясна уличка, задръстена с боклукчийски кофи.
„С малко повече шанс, след няколко дни или няколко седмици, този мизерен свят няма да бъде друго освен един спомен“, помисли тя. „Ще бъда богата, ще ида в Ню-Йорк, ще се облека и ще наема апартамент с тераса. Ще водя живот-мечта, за който съм бленувала Винаги. Но ще имаме ли шанс?“
Тя имаше доверие в Морган. Той виждаше нещата по същия начин като нея „Светът ще бъде в краката ни“, беше казал той. Формулата се харесваше на Джини. Това беше за нея мечтаният живот, но той не беше възможен, ако нямаш огромно количество пари.
Ако някой бе способен да отвлече фургона и вземе съдържанието му, това беше само Морган. Колкото до другите…
Тя направи гримаса.
Успехът зависеше много от Джипо. Силната нервност на дебелия човек я безпокоеше Тя желаеше и се молеше за това, Морган да го държи под око. Тя щеше да има трудности и с Блек… Беше забелязала начина, по който я гледаше. В лагера ще трябва да бди и да не остава никога сама с него.
Мислите й се обърнаха към Китсън и тя сбърчи вежди. Той бе видимо увлечен. Хладният и пресметлив ум на Джини се стопли леко, когато си спомни израза на младия човек и неговите отчаяни усилия да й бъде приятен по време на тяхната експедиция в Марло.
Когато получеше своята част, щеше да бъде атакувана. Всички щяха да й се предложат. Тя бе сигурна в това. Да се обедини с Китсън може би не е толкова лоша идея На тях двамата се падаха половин милион долара Щеше да го води за носа и знаеше, че може да му се довери.
Това щеше да бъде и по-разумно. Иначе хората можеше да се запитат откъде едно момиче на двадесет години е могло да намери толкова пари. Винаги се подозира една самотна дама. Трябваше да се помисли по въпроса…
II
Морган пристигна пръв в ателието. Спря пред вратата на Джипо, когато стрелките на часовника показваха осем без десет. Вечерта с помощта на Джипо и Блек бе разгледал колата по всички шевове и ъгли, докато бъде вътрешно убеден, че тя ще функционира отлично. Бе я закарал у тях, за да я изпита. Намери Джипо да проверява дали всички инструменти са подредени в гардероба на караваната. От пръв поглед забеляза, че Джипо беше блед, че дишаше трудно и манипулираше с инструментите с трепереща ръка.