— Добре, добре. Извинявам се!
И отиде да седне в салона, прекарвайки ръка в косите си.
В настъпилата тишина чу Джини да плаче, но не помръдна. Приглушените й хълцания го караха да разбере размера на бедата. Ако тя плачеше, значи, че Всичката надежда бе изгубена. Остана няколко минути неподвижен, пушейки и опитвайки се да неслуша. Изведнъж тя излетя като вятър от кухнята, и влезе в спалнята, без той да има време да види нейното лице. Отново настъпи дълга тишина. После тя се появи в рамката на вратата.
— Да вървим — каза кратко.
Гримът й беше превъзходен. Само необикновеният блясък в очите и изкуствените й маниери издаваха нейното вълнение.
Китсън стана.
— Ще направим добре да купим вестник — предложи той, грижливо избягвайки да я гледа в лицето.
— Добре.
Тя се отправи към вратата. Носеше плетена жилетка и панталон в зелено, който изглеждаше направен нарочно за нея, за да подчертава прелестите й.
Китсън излезе след нея.
Навън горещината на утринното слънце ги сграбчи и те хвърлиха скрито по едно око на караваната, гарирана на открито, съзнавайки непоносимата жега, която цареше под дървения й покрив.
В мълчание продължиха пътя си, рамо до рамо. Една пътека водеше през гората до бюрото на Хадфийлд и съседната бакалница.
Когато излязоха от сянката и забелязаха малката дървена барака, Джини плъзна ръката си в тази на Китсън. Той потръпна при контакта с нейната свежа кожа и й хвърли бърз поглед. Сянка на усмивка се появи върху устните на младото момиче.
— Съжалявам, че ти направих сцена — каза тя. — Нервите ми бяха опънати. Сега съм по-добре.
— Не си струва да се извиняваш. Представям си какво изпитваш — отговори той.
И притисна ръката на момичето в своята.
Хадфийлд излезе от бюрото си и с широка усмивка ги загледа как се приближават.
— Е добре, господин Харисън! — извика той, протягайки ръка. — Безполезно е да ви питам дали сте щастливи. Това се чете по лицето ви. Ако аз бях съпруг на госпожа Харисън, щях да оценя съдбата си като достойна за завиждане.
Джини избухна в смях, докато Китсън стискаше неумело ръката на Хадфийлд.
— Вие ме ласкаете, господин Хадфийлд! — каза тя. — Ние дойдохме да потърсим вестници. Дошли ли са?
— Вестници? — Хадфийлд повдигна вежди. — Младоженците не трябва да се интересуват от вестници. Да, получих тази сутрин. Мога да ви съобщя веднага едничката интересна новина: отвличането на един блиндиран фургон. — Неговото лице се разтопи в широка усмивка. — Между нас казано, аз им свалям шапка на тези типове. Те са изчезнали с поне един милион долара! Представяте ли си това? Един милион долара в брой! Никой не знае откъде са минали, нито как са действували, но това е факт. Този фургон, със своята ключалка, изобретена от най-добрите специалисти в наше време, чисто и просто се е изпарил със сумата в него. Това надминава всичко! — Той килна шапката си назад, усмихвайки се широко. — Когато четох вестниците си казах, че това е най-фантастичният удар, за който сме чували да се говори в околността! Един фургон с такъв размер да изчезне като по чудо! Давате ли си сметка? И цялата полиция и половината от армията претърсват на сто и петдесет километра наоколо за крадците, без още нищо да са намерили!
Той влезе в своето бюро за да вземе вестниците.
Джини и Китсън размениха по един поглед.
След миг Хадфийлд излезе, държейки четири вестника в ръка.
— Вие, може би, няма да вземете всички? — запита той. — Ако искате последните новини, вземете „Хералд“.
— Ще ги взема всичките — произнесе Китсън със задавен глас. — Това няма да ме разори!
Плати вестниците и ги сграбчи.
— Доволни ли сте от вашата къщичка, госпожо Харисън? — подхвана Хадфийлд. Мога ли да направя още нещо за вас, за да ви бъде приятно?
— Не, благодаря, ние сме прекрасно настанени — увери го Джини.
Докато тя бе в бакалницата, Китсън прегледа големите заглавия на ежедневниците.
И четирите бяха посветили първите си страници на грабежа, публикувайки снимките на фургона, пазача и шофьора. Щабът на армията предлагаше награда от хиляда долара на всеки, който дадеше някакво сведение, допринасящо да се намери фургонът.
Полицията беше убедена, че шофьорът е бил, без съмнение, съучастник на крадците, защото беше изчезнал без следа.
Докато Китсън, с пресъхнали уста, бе потънал в четене, Фред Брадфорд, дебелият човек, който им бе предложил помощта си снощи по пътя за Фаун Лейк, се приближи към него. Той също бе дошъл да търси вестник.
— Виж ти, господин Харисън! — извика той. — Виждам, че вече имате вестници. Е, добре, какво ще кажете за това място? Не е лошо, нали?