Джипо отново бе седнал на табуретката, с лице, скрито между ръце и с очи, втренчени отчаяно в циферблата.
— Не мислиш ли, че вратата може да се среже? — подсказа Блек.
— Тук? Ти си болен? Ще видят пламъка през завесите. И помисли за топлината, която ще се излъчи. Ще запалим караваната.
— Защо не закараме караваната в планините? Франк казваше, че, може би, ще бъдем принудени. Изглежда е имал право. Там ще можеш да работиш с отворени врати. Става ли?
Джипо извади носната си кърпа и тампонира окървавената си буза.
— Писна ми! Искам да се върна у дома. Никой няма да успее да отвори този фургон. Никой, казвам ти!
— Трябва да говорим с другите — обяви Блек с режещ тон. — Малко повече смелост, Боже мой! Има един милион долара зад тази врата! Един милион долара. Помисли!
— Може да има и двадесет милиона, но от това не ми става нито по-топло, нито по-студено — възрази Джипо с треперещ глас.
— Писна ми, казвам ти! Как да ти го опиша?
— Не се нервирай така — каза Блек, сядайки на земята. — Трябва да поговорим с другите.
В същия момент Джини и Китсън се връщаха от един град на двадесет километра, след като бяха привършили покупките си.
За повече сигурност, бяха решили да не се възползват от бутика на лагера. Търговецът щеше да забележи количеството на храната, която консумираха и щеше да се усъмни, че тя е предназначена за много хора. Сега те отиваха всеки ден в града с колата.
От два дни Джини и Китсън не се разделяха.
Джини не можеше да реши, дали да се сдружи с Китсън, когато получеха частта си. Знаеше, че той я обича и забелязваше от своя страна, че й харесваше все повече. За разлика от Блек той не беше опасен и тя се чувствуваше на сигурно място с него.
По пътя, който водеше към лагера, тя не преставаше да го наблюдава с крайчеца на окото си.
„Без своя счупен нос той е по-скоро хубаво хлапе“, си казваше тя.
И изведнъж й се прииска да му се довери.
— Алекс… — започна внезапно.
Китсън й хвърли бърз поглед, преди да се съсредоточи отново в пътя. Когато тя бе до него той караше много предпазливо.
— Да?… Нещо не е наред ли?
— Е, да! — Тя повдигна за миг своите бакърени коси и ги остави да паднат върху раменете. — Веднъж ти ме попита как съм разбрала, че фургонът транспортира заплатите на работниците. Това още ли те интересува?
— Поставих ти въпроса, това е вярно — призна Китсън изненадан. — Но не ме засягаше толкова. Какво те кара да мислиш за това?
— Ти беше много мил с мен — продължи замислено Джини. — Много хора биха ми отровили живота на твое място. Това ме трогна, знаеш ли? Искам да знаеш, че не съм жена на гангстери.
Китсън поклати глава.
— Никога не съм го мислил! — потвърди той.
— Морган мислеше така. Бе сигурен, че съм откраднала плана от една банда и че съм му го дала, за да получа по-голяма част. Той не го казваше, но чувствувах, че беше убеден в това.
Почувствувал се объркан, Китсън се размърда върху седалката. Знаеше, че Морган мислеше точно така.
— О.К.!… Той, може би, но не и аз.
— Знаех какво превозва фургонът, защото баща ми беше портиер в Изследователския център — обяви Джини с твърд глас.
— Наистина ли?
Китсън й хвърли бърз поглед.
— Очевидно това обяснява как си била в течение.
— Не се опитвам да се оневиня — продължи Джини, опирайки главата си върху облегалката. — Майка ми беше страшна уличница. Трябва да приличам на нея. Тя напусна баща ми, когато бях на десет години. Говореше вечно за пари и ми повтаряше, че без тях никога няма да постигна нищо. Баща ми бе смел човек, но не печелеше много. Бе винаги мил с мен, но това не ми попречи да имам склонност към парите. Колкото повече растях, по-лошо ставаше Нямах никога пари, не ходех почти никога на кино. Прекарвах цялото си свободно време да зяпам витрините на хубавите магазини и да завиждам на хората, които можеха да купят каквото виждаха и което искаха да притежават. Баща ми говореше често за заплатите на работниците в неговата служба и тези пари ме караха да мечтая. После дойде новият фургон. Когато разбра, че даже не са го осигурили против кражба, татко ги нарече луди. Той претендираше, че не е толкова трудно да се ограби фургона. Разговаряхме често с него. На него му хрумна идеята да се скрие фургонът в една каравана. Не мисли, че той някога щеше да изпълни своя план. Това даже не му е идвало на ума. Но за мен мисълта да се ограби фургонът стана натрапчива.
Китсън караше бавно и слушаше внимателно. Гледаше как слънцето, като огнена топка, изчезва зад планините.
— Татко не беше добре със здравето — продължи Джини, чиито пръсти обгръщаха коляното й. — Трябваше да чака още две години до пенсия. Опита се да ги направи, но трябваше да се откаже. Предписаха му отпуска по болест, но не толкова дълга, че да се възстанови Когато видяха, че няма да може да започне работа на предвидената дата, те го освободиха и той не можа да получи пенсията си. Отидох да видя шефа на личния състав, за да му изложа случая, но той нищо не поиска да чуе и ме посрещна като просякиня. Ето защо, когато татко почина, се заклех да получа реванш Казах си, че ще убия с един куршум два заека: ще си отмъстя и ще бъда богата. Планът ми бе готов, но трябваше някой да ми помогне да го изпълня. Една вечер, в едно кафе, чух да се говори за Морган. От това, което се говореше разбрах, че той бе човекът, който ми трябваше Намерих го и ето цялата история. Ударът беше измислен от татко, но той никога нямаше да се намеси.