— Джипо разбра — обяви Блек — Обяснихме му и той прие да продължи да работи с нас.
— Защото ме принуди — запротестира Джипо с треперещ глас. — Всичко това ще свърши зле. Казвах ви го и сега го повтарям.
Внезапно той вдигна очи към Китсон.
— Мислех те за приятел. Жалко! Не се приближавай! Не те познавам повече!
— Какво ти става? — възкликна Китсон изненадан.
— Трябваше да го поразтърся малко — обясни Блек-Накарах го да разбере, че, ако не ни помогне, ще има неприятности.
— Той ми каза, че ще ми счупи пръстите — каза Джипо, с нисък и треперещ глас. — Как ще печеля, за да живея, ако загубя пръстите си?
Китсон тъкмо щеше да отговори, когато Блек го спря с жест на главата си.
— Време е да се чупим — обяви той. — Никой ли няма наоколо?
Джини излезе от бунгалото с Китсон.
Няколко корабчета се движеха в езерото, но близката околност беше пуста.
Китсън закачи караваната за буика и я закара на заден ход срещу вратата на бунгалото.
— Хайде!
Блек и Джипо се приближиха до вратата. Китсън им отвори дъното на караваната. Те се плъзнаха бързо и вратата се затвори зад тях. Всичко бе станало за няколко секунди.
— Ще остана тук, докато ти уредиш сметката в бюрото — каза Китсън, който връчи портмонето на Джини.
И чакайки, облегнат на караваната, той запали цигара.
Беше неспокоен. Щяха да изоставят лагера си и той чувствуваше, че ще рискуват много повече занапред, но не виждаше друго решение за отварянето на фургона.
— Добър ден, господине!
Китсън подскочи и погледна живо около себе си.
Едно малко момче, облечено с детска престилка, с риза на червени и бели карета и сламена шапка, се беше появило зад караваната.
— Добър ден! — отговори Китсън.
Хлапето го изгледа с наведена настрани глава.
— Вие познавате татко — обяви то. — Аз съм Фред Бредфорд-младши.
— А, да? — каза Китсън, насилвайки се да изглежда естествен.
Малкото момче събра вежди, после пренесе вниманието си към караваната.
— Ваша ли е? — запита, посочвайки я с пръст.
— Да.
Хлапето я заразглежда.
— Предпочитам нашата — обяви то.
Китсън не отговори. Той молеше небето. Джини да пристигне по-бързо и да се чупят оттук.
Детето приклекна, за да погледне под караваната.
— Я, вие сте й сложили метални пръти! — възкликна то, вдигайки очи към Китсън. — За какво ви служи това? Това трябва да я прави по-тежка, нали?
— Не зная нищо — отговори Китсън, търкайки челюстта си с раздразнен вид. — Купих я така.
— Татко каза, че двама ваши приятели са били вътре вчера. Това вярно ли е?
— Да.
— Какво им беше?
— Нищо.
Хлапето го изгледа продължително. Китсън намираше този детски поглед ужасно объркващ.
— Там имаше нещо, което не вървеше. Чух ги как се ругаеха.
— Това е техен навик — възрази Китсън. — Няма нищо.
Хлапето отстъпи, разкъсвайки караваната с очи.
— Мога ли да погледна във вътрешността, господине?
— Няма начин — рече Китсън, на когото му стана изведнъж топло. — Жена ми взе ключовете.
Детето изглеждаше изненадано.
— Татко никога не дава ключовете на мама. Тя ги губи всеки път.
— Моята жена не ги губи.
Хлапето приклекна отново и започна да скубе тревата наоколо.
— Вашите приятели вътре ли са сега?
— Не.
— Къде са тогава?
— У тях.
— Къде е това?
— В Сейнт Лоуранс.
— Те живеят заедно?
— Да.
— И правеха тази гюрултия? Аз се изплаших.
Китсън повдигна рамене.
— Няма нищо Те са си винаги такива.
Хлапето свали шапката си и започна да я пълни с трева.
— Единият наричаше другия глупак, защото той не успяваше да направи нещо. Какво е това?
— Не зная нищо — отвърна Китсън.
И той запали цигара.
— Имаха вид на побеснели!
— Те се разбират много добре. Не се тревожи за тях.
Напълнило шапката си с трева, хлапето се наведе и пъхна главата си в нея, като я дръпна силно към темето си.
— Това ще държи главата ми на хладно — обясни то на изумения Китсън. — Аз изнамерих този начин. Ще мога, може би, да спечеля пари с това.
— Може би… Виж какво зайче, не е ли по-добре да се прибереш у вас? Твоят баща ще се безпокои.
— О, не! Казах му, че отивам да търся откраднатия фургон. Знаете нали, този, който е натъпкан с пари? Той ще ме очаква след час. Четохте ли какво казват вестниците за фургона, господине?
— Да.
— Знаете ли какво мисля аз?
— Да. Твоят баща ми каза.
— Не е трябвало! Ако той разказва това на всички, наградата ще ми се изплъзне под носа.
Изведнъж Китсън забеляза Джини, която бързо тичаше по пътечката.
— Аз ще получа наградата! — продължи малкият — Пет хиляди долара! Знаете ли какво ще направя с тях?