Той се готвеше да премине следващата отсечка, когато внезапно спря.
Пътят беше покрит с парчета скали и дървета. Невъзможно бе буикът да преодолее препятствията.
Блек слезе от колата, въоръжен с автоматичната си пушка. Без да се грижи за двамата си съучастници, той започна да тича напред и премина готовия за срутване куп.
Китсън спря за миг и вдигна очи. Много високо над главите им забеляза върха на планината, целия покрит със сняг. Поколеба се за момент, после, хващайки Джини, й показа върха с пръст.
— Ние трябва да минем оттам — обяви той. — Навярно можем да се скрием горе. Ако останем с Блек сигурно ще ни хванат.
Джини погледна преградата на планината и отстъпи назад.
— Никога няма да мога да се изкатеря там! — каза тя. — Опитай сам, Алекс!
Той я помъкна.
— Не, или ще успеем заедно, или никой няма да се качи! — заяви той.
Започнаха изкачването. Първите сто метра бяха относително лесни и Джини успяваше да го следва. Спираха на равномерни интервали и той и протягаше ръка и й помагаше да се качи по-високо.
Сега воят на сирената им се струваше по-близък.
Изкачването ставаше все по-трудно и те напредваха много по-бавно.
Залепени към гладката преграда на планината, те се чувствуваха ужасно уязвими, но на около петдесет метра над тях се издигаше една купчина от скали, където можеха да се скрият. Китсън молеше Джини да върви по-бързо.
В уплахата си тя внезапно загуби равновесие, но Китсън я задържа и, без да й остави време да си отдъхне, я дръпна силно към върха.
В момента, когато достигаха до купчината скали, чуха колите да спират долу.
Запъхтени до краен предел, те залегнаха един до друг и заоглеждаха пътя надолу. Китсън забеляза Блек, който тичаше като луд по пътя, размахвайки силно свободната си ръка като се обръщаше от време на Време назад. Загуби го зад забоя и погледна към скалистата преграда, питайки се какво може да направи.
Много над себе си забеляза една широка платформа от камъни, прикрита от дръвчета, която, по всяка вероятност, беше невидима от пътя. Ако успееха да я достигнат, те можеха да се крият там, докато полицията се откаже от търсенето.
— Тръгваме ли? — запита той, галейки ръката на Джини.
— Да вървим — отвърна тя и поклати глава в знак на съгласие.
Той й се усмихна. Лицата им почти се докосваха.
Джини приближи още повече своето и притисна устните си към тези на Китсън.
— Извини ме, Алекс! Всичко беше моя грешка.
— Трябваше аз да се откажа — възрази той. — Ударът се провали, това е всичко.
Под тях се чуха силни възклицания.
— Намерили са Блек — прошепна Китсън. — Хайде, на път!
Започнаха да се катерят.
Изкачването създаваше на Джини чувството за ужасен кошмар и тя никога не би издържала, ако Китсън не й помагаше при трудните преходи.
Когато почти бяха достигнали платформата от скали, тя спря внезапно, с единия крак върху корена на едно дърво, захваната за една остра скала и остана залепена към преградата със затворени очи.
— Продължи сам, Алекс! — задъха се тя — Не мога да отида по-далеч. Остави ме тук! Не мога повече…
Китсън погледна над себе си. Те бяха само на няколко метра от платформата.
Наведе очи към Джини и забелязвайки пропастта и долината в дъното, почувствува виене на свят. Затвори очи, залавяйки се за едно дръвче. Потта обливаше лицето му.
Джини повдигна своя поглед към него и го видя закрепен за преградата, точно над нея. Тя помисли, че той ще падне.
— Алекс!
— Няма нищо — каза той на един дъх. — Зави ми се свят. Ще ми ще мине. Не се обръщай! Дръж се за минута!
Те останаха там, подобно на две мухи, залепени на стъкло, после Китсън рискува да помръдне с хиляди предпазни мерки. Намери една по-добра опорна точка за крака си и се наведе към Джини.
— Подай си ръката! — заповяда той. — Не се страхувай. Няма да те изпусна.
— Не, Алекс! Няма да успееш да ме вдигнеш горе. Ще падна.
— Дай ми ръката си!
— Ох! Алекс! Страх ме е! Ще се пусна. Не мога повече…
Той я сграбчи за ръката, точно когато тя се пускаше и нейният приглушен вик бе отнесен от Вятъра.
Тя се люлееше, увиснала на ръката на Китсън. Полата й се надуваше и нейните дълги тънки крака се размахваха над пропастта.
Китсън се залови за дръвчето, дърпайки я с ръката си.
— Направи едно усилие! — извика той задъхано. — Ще те дръпна до преградата. Опитай се да намериш опорна точка и аз ще те изтегля!
Той я приближи до преградата, докато тя движеше отчаяно краката си в търсене на опора. Успя накрая да се подпре и Китсън почувства как му олеква на ръката.
Поддържайки я, той хвърли един поглед към нея.