Петко Тодоров
Светът му крив
Вървеше хаджи Юрдан тая вечер, сумтеше и се мръщеше, без сам да знае защо е недоволен — кому се сърди. Край него минават, заминават хора; по врати, по чешми се развикали, разсмели деца, жени, а той не повдига очи да погледне, сякаш светът му крив. Прегърбил се, отпуснал глава на гърди, смръщил топчестото си лице, което засеня нахлупения до вежди калпак, размахал назад-напред снажни ръце — крачи към къщи.
От Божигроб да се върне — хаджия се казва вече станал — и да го не погледне хаджи Михаил… Парите ли му са по-малко, или нивите, или лозята?… И хаджията е вече стар, и той днес-утре ще се капичне да умре и синовете му ще разпродадат стоката му — пък той ще вземе и ниви, и лозя, па… и къща, както е взел вече на толкова наследници деловете. Ще ги купи — ще ги има: в сила му е…
И белки от друго — мъчи се да излъже себе си той, — ей от почитание, речи, отиде да му се обади, че се е върнал живо-здраво от Ерусалим, да му занесе едни броеници… за вяра…
И хаджи Юрдан тутакси си спомня как купи той тези броеници още в Ерусалим и там как сладко си мечтаеше: ще ги занесе у хаджи Михаилови, ще го посрещне старият тъй засмяно — ще му вземе заведнъж сърцето… Нали вече е станал хаджия — всичко, дотогава що ги е делило, ще се махне и той няма тъй послушно да навежда глава, а ще си пият коляно до коляно ракията… ще са равни…
„Равен с хаджи Михаила… с чорбаджията!…“ При тая мисъл засияваше лицето му; той като да се повдига, унася…
А то излезе?…
Хаджи Юрдан пламва цял — свят му се вие, като си само науми.
„И какво… защо… тъй?…“ — замисля се той и сякаш се зашеметява в мислите си. Нима хаджи Михаил е по-голям, то все по да му се слуша приказката от него, па и той някак сам отива да превива врат пред хаджията… Хаджи Юрдана никой не бръсне… Никой го не зачита и сякаш всички са по-големи… равни с него… На, тези даскалетини, дето са се тъй пременили: нямат пет пари в джеба си, а все говедина купуват, не го поглеждат — „добър ден“ да му кажат… А хаджи Михаила… хем те и него твърде не питат, ама барем по-старите — все пак… А едно време човек с толкова стока: те управляваха света, тяхната приказка тогава надве не ставаше… Как е запомнил той? — Тъй нищо и никакво хлапе, завило шапка на глава, спуснало сахат — не иска да го знае… А тогава, като мине някой стар чорбаджия, някой богат, ще му станат на крака — треперят от него, само накриво да ги изгледа. Хаджия, ходил на Божигроб, той тогава беше… какво? — Бог… Всички му се кланят… Като се зачуе само „хаджии си идат от Ерусалим“, ще излезе целият град да ги посрещне накрай града, камбаните ще ударят, децата ще пеят. А хаджи Юрдан си дойде, никой не чул, не видял… Па и хаджия не му викат, сякаш не му вярват — толкова време море е бълдал… там, где Христа са разпнали, где тече Йордан, е ходил! — потапяли са го… Знае, всичко с очи си е видял… Да го не мислят тъй, ако е слязъл от колиби, ако баща му е бил колибарин, той си е спечелил пари, има къщи, ниви, лозя, кории — чет нямат!…
И хаджи Юрдан набърже прекрачи мегданя, пред който се изправя домът му, бутна вратите и влезе в малкия постлан с каменни плочи двор: от една страна, до къщата се зеленеят две фитарии с чесън, пипер, мерудия, измежду които тук-таме свети тъмножълта ружа. Из задния двор, през високия стобор, се забелязват във вечерния здрач няколко крави, лениво престъргвайки долня челюст о горня, край тях овци, кози…
„И къщата тясна — смътно му мина през ума, — на, не прилича на хаджийска къща…“ Той завъртя очи, сякаш че търсеше какво не достига на къщата му, и влезе вътре.
В одаята на голямата камина играе буен огън, който осветлява наокол полиците, по които са наредени пръстени паници, талери; мивката, край която висят няколко котла, неганосани. На едина край до постлания с изтрита рогозка одър в къта е клекнала жена му.
— Добър вечер! — каза, като влезе той.
— Дал бог добро! — отвърна тя, без да се избръща.
Хаджи Юрдан изу калеври, стъпи на ниско издигнатия одър, всред който е сложена паралята.
— Готово ли е да сядаме? Где са момчетата, булката?
— Геновица не се е върнала от белянката. Киро е с коня, пък Гено не зная где щъкна… — отвърна тя, изправи се и го погледна.
„Хем — изкриви глава той — … никак и жена му не е… не прилича… на, богати са, ама все тя… Тъй ли ще срещне хаджи Михаилица мъжа си?…“ — му се стори.
— Е, хай дай… какво сте наготвили, да хапнем ние, пък младите, кога се върнат, и те да ядат…
И хаджи Юрдан кръстоса крака, седна турски. Треперливо огънят освещава малката паралия, по която са наредени три тануря, хляб начупен, черни, тенекиени поизкривени, олющени вилици и едно ножче с чер черен.