„… На — помисли той, въртейки очи по трапезата, — ще седне ли хаджията на такава софра? — танури, фъркулиците изкривени, вино…“ — И той се обърна, ала като забележи жълтото малко гърне отстрана, не доизкара.
— Една кърпа да се отрие човек нямате…
— А бе — и тя направи видимо над себе си усилие да каже: „хаджи“ — събрах ги днес уж да ги пера… нали е събота, пък то се защурихме да влачим вълната, не можах… ей в понеделник…
— Толкова ви то вас скопостта… — вдигна вилица той към месото в саханката.
Жена му, невисока, но плещеста баба, с мазно изгубено лице, седна и зачака ред от него, да потопи хапка. Вилицата се огъваше в ръце му и той дърпаше с месото, без да може да откъсне.
— Я гледай какви ви са фъркулиците — немой човек да откъсне… Танури! Защо не вземете от дюгеня други, сякаш от циганите сме бетер…
Жената издигна очи, погледна го изпитателно и додаде:
— Че като искаш, можем да вземем нови, аз рекох тези да коландрисваме, можем още…
— Хъм… — изсумтя той под нас — … можем… защо да не можем? — му минава през ум. — Досега как е било?
Па заглозгаха и двамата охотно по един кокал.
Вместо да харчи, да пръска напусто пари, си мисли той, ще си посъбере… Ей на, Стоян Куру-Иванова син — разправят — ще си дойде да продаде нивите на Драката, които оставил баща му. Оная нива, горнята: тя е на припек, пък и земята е силна. А и той няма много-много да иска; те младите разбират ли нещо? По телеграфа си продават стоката…
Та тогава да се знае, че барим и Куру-Ивановата стока е купил пак той.
— Колко стават — начена да прегъва пръсти, да смята хаджи Юрдан, — най-напред взех Ивановата къща, подир хаджи Димитровата воденица, от търга закупих изцяло чорбаджи Костакевата стока, с парите от соватя — хаджи Кънчовата. — И зареждат се пред очи му едно по едно ниви, лозя, воденици, повдигат душа му весело, самодоволно просиява лицето на хаджията.
Той вдигна гърнето, смукна жадно няколко пъти и като отри с длан свилите се от киселото вино устни, хапна да го затисне месото, що бе остало в саханката.
— Няма ли една паница мляко? — вдигна очи той.
— А… днес бях подквасила, ами от офицерите проводили да искат… Дадоха три гроша за две купи и аз им го дадох…
Хаджи Юрдан стана и тръгна да обиколи къщата.
Той отвори баскияната врата: всичко низ двора се бе прибрало. В кошарата на една страна се тъмнеят козите; до тях, той надникна над кочината, изгрухтяха две големи свини.
— Стойо! — се обърна хаджията, приближавайки към яхъра. — Назобихте ли конете?
— Назобих ги — се показа на вратите с лопата в ръка ратаят, — рекох да подрина сега на кравата…
— Хъм… Хем да запрете и телето, да го не оставите като изпреди… — додаде той и излезе.
Не му се влиза в къщи. Едно ново чувство сякаш го подема и той малко по малко забравя своето недоволство. Всред своята стока, богатства той усеща самодоволство, сила и като че ли му се иска да се покаже пред света, да го познаят кой е…
Хаджията излезе на мегданя пред къщи и взе да се разхожда назад-напред; тъй също — той е запомнил — и Иванчо чорбаджи се разхождаше вечер.
Всичко наоколо бе тъмно, съседите бяха се прибрали, само насреща през отворените врати на кафенето на Миндито се разливаше треперлива светлина, която осветяваше нанататък мегданя. Като да го затегля нещо нататък, нему се и сак да се посприкаже със съседите, които са се събрали там, но нещо сякаш го дърпа… „Не ти е мястото там…“ — вика някой глас.
И той уж няма да влиза. Несъзнателно прекрачва и занича отсам-оттатък през вратите да види кои са там. Всред ниското, тясно кафене на Миндито виси голяма, опушена лампа, която игриво осветява насядалите край трите маси посетители. В дъното пред високата камина се издига баскияна преградка по полиците, на която са наредени чаши, панички. Зад преградката седнал кафеджията. По опушените от дим стени са заковани на една страна картини: образът на Александра II, а до нея друга, поопърпана: битката при Плевен; срещу тях виси в черчеве и оплют от мухи джам картинка, как детенце повива в пелени едно коте.
— Не върви… — засука мустак Христо, като смръщи вежди — изсъхнало… няма трева…
— Аз вчера — поде Генчо, с изсъхнало черно лице човек — купих от пристава едно теле. Взех го за седемдесет и седем гроша… Май не отърва, ама като се заинаети Стойчо, рекох, чакай да видим: наддадох и то пък на мене остана… Утре ще го коля…
— Бей и Гергювата стокица отиде — поклати знаменателно глава отсреща Милан, — като я продаваха вчера на търга, гледах, сви ми се сърце; този човек синове отгледал: един офицер, другия в съдилището не зная какъв, ида не излезе никой да му плати борча.