— Где де ги плати? От тез младите чакай ти… къща тез синковци не въртят… не ги ли видиш? На пара стъпват, за две поглеждат — додаде Димо, който бе опрял ръка до масата, подпирайки глава.
— Ох — отвори уста Матея и лицето му замъгляви облак от тютюнов пушек, — и мене, като опънал днес хаджи Михаил — душа ми ще извади, да му платя борча. Отгде сега да взема? Викам му да почака, не иска и да чуй.
— Засиромаша народът — добави от горния край Данчо, — всяко се окумило, прегърбило, немой наглава да излезе.
— Добър вечер! — прекъсна приказката им с дебелия си глас хаджи Юрдан, който прекрачи прага и влезе.
— Добър вечер, бай Юрдане! — отвърнаха седещите.
— Какво се разправяте? — изтежко поде той.
— А бе разправяме се за сиромашията… Какво да правим? — го погледна полуусмихнат Генчо.
— Какво я разправяте? Сиромах човек: малко стока, малко грижи, нито ниви му ще прегарят, нито лозята непрекопани… — каза надменно хаджи Юрдан.
— Ех, тъй хортуваш ти, че си богат, а то… ний знайме — се усмихна хитро Дончо.
Хаджи Юрдан се изстъпи всред кафенето и самодоволно усмихнат, изгледа Дончо. С цялото си лице светеше от съзнание на високото си положение и сякаш големливо да изпъчаше напред препасания си с червен пояс корем, който се показваше наполовин пред недозакопчаната му сарабозява жилетка.
— Богат… — мръдна глава той, като да иска да загрижи себе си — знаете ли колко грижи има туй богатство?… Колко грижи има, колко пари подир него се трошат?… Днес жената отишла: взела двесте, таман двесте оки вълна за къщи…
— Пъй-й-й — го погледна смаяно Милан, — че защо ви е толкова вълна?
— Лъже… лъже — изкриви уста Генчо, — ама не двесте; две хиляди оки има да купи този дас, а мен жената за двайсет ми е пропищяла глава!
Възхитен от впечатлението, което произвеждат словата му, той се мъчи сам да си повярва:
— Защо ли е?… Че колко хора имам аз в къщи? Нищо не им постига… Гледам, вчера Гено донесъл осем чифта чехли… осем… и — издигна ръка той, сякаш да се спънаха на уста му думите, които той се помъчи с направен апломб да каже: — и… роганяни чехли…
„Пък у нас всичко се е изподрало. Да заведат детето да го причестят, заемат от комшиите дрехи“ — мина през ума на Матея.
Хаджи Юрдан пристъпи две-три крачки напред, изгледа окръжаещите, които бяха вперили очи в него, и поде:
— Тъй си мислите вие, шега е то… Колко пари отиват?… Днес поръчах две седла за конете по четиристотин гроша едното… Скъпо, ама аз искам такова седло с шита хаша, на каквито едно време хаджи Костаки яздеше. — И изведнъж нему се представи, като да се мята на едно такова хубаво седло, па полетява, унася се и заживява в своите лъжи.
„Хайде холан! — го изгледа със затаено презрение Христо. — На кого ги продава тези сега?… — И той не може да си представи хаджи Юрдана на чорбаджи костакево седло възседнал. — Ама няма ли пари? Купува го, като рече, и на такова седло възсяда.“
— Две седла такива — си вдигна той пръстите, — ще дадеш пари, ама барим ще знаеш за какво си дал… Отпред и за кобури да има…
— Те вече не ездят на такива — възрази Дончо.
— Че и от кого ще се пазиш — добави Матея, — то едно време хайдути, турци; сега нищо няма…
— Няма — изкриви глава встрани хаджи Юрдан, — че вас не закачат, ама я питай мен, само да ме подушат нанякъде… С чорбаджи Михаля днес си приказваме, че ми хортува: „Вземни си по-добър кон, ходиш по търговия, ще те турят на око…“
„Той и с хаджи Михаля взел вече да приказва“ — помисли Димо и сякаш ли хаджията се изправяше все по-голям пред него.
„Иди му се надей — сви устни Генчо. — Май със… и с чорбаджи Михаля иска да се равни!“
— Асли, твоите хергелета — поде Христо — не ги бива. — Защо не си вземеш някой кон, както тряба…
— Поръчал съм — додаде хаджията. — Още преди да тръгна за Ерусалим, казах, ама на, и досега не мога да намеря един кон като за мен… А давам — четиридесет напольона начитам, ама само кон…
И той мигом си представя черния с кивгирлия врат кон, който изпреди видя на пазаря… Ех, само да му се метне, искри ще вземат да подскачат по пътя… Ама не, той даде девет, те искаха петнайсет, не им се срещна приказката…
— Хем кон… — продължи тихо след малко мълчание той — с преснак да го поя.
— На коня… преснак! — ококори очи Матея.
— Ах… с преснак! — изкриви глава Христо.
— Биволици и крави дават — в къщи колкото искаш мляко… В’ели сме се вече… Гледам сутрен, като стане Геновото дете, взема, па си наплиска лицето с мляко… с мляко се мие. — Тук хаджи Юрдан се удиви сам на думите си. Те му се харесаха и той се увлече и сякаш на широките му рамене израстоха криле и то полетя негде, в един чуден, райски мир.