Той като да не вижда нищо наоколо си.
— Ту-ту-ту — удивително цъка Матея. — Че субаша тъй не е правил… везир… цар… Пък у дома: децата има година не са дробили попара!
„Той се забрави — светнаха очите на Христа, който не знае насън ли, наяве ли слуша хаджи Юрдана — Юрдан от Драгижовци, — колибарина… с мляко да се мие!“
„Пък че лъже! Где му идат на ум да ни мята?“ — изкриви глава учудено Генчо.
— Ба-а! — забележи с глас Матея. — Млякото си има добра цена сега… Добре се продава…
— Ах — махна небрежно ръка хаджи Юрдан, — кой сега ще бънкави с него. Колко пари ще извадя, че да го продавам? Там нека в къщи да имат; па гледам, проваждат и у хаджи Михаилови по една паница… Ех, нека…
И той усети, че се е въздигнал негде високо; недосегаем от всички тези дреболии; махнал ръка на всичко…
— Ех, пък ний — поклати глава Дончо — има година време в къщи не сме за поревка, дето се е рекло, сръбвали мляко… Сиромашия.
— Ами у дома… Не мога — поде Матея.
— Аз пък — го пресече Милан — не мога никога да нахраня мойте деца…
— Ами мойте? — забележи Димо. — Все гладни…
Хаджи Юрдан ги погледна полуусмихнат, в очи светна доволство, сякаш тия окайвания наоколо го повдигат и той толкова по-силно усеща вълшебния мир, в който сега е потънал.
— Е, кой ви е крив?… Гледайте, печелете. И аз съм работил; не намерих стоката си на пътя, я?…
— Ох — въздъхна Димо, — я питай мене: кога съм си доспал, кога съм си доял? Все подир работата съм тичал и пак не мога да свържа двата края…
— Ех, аз не знам ки! — сви рамене хаджи Юрдан. — Ще му търсите колая… Всеки да се простира според чергата си…
— А бе, бай Юрдане — вдигна дружески ръка Генчо, — я остави… То сиромашко тегло край няма… Я ела, седни да му фърлим по един зар… — Па се обърна към кафеджията и викна: — Дай тавлито бе, Минде!…
Сякаш с вряла вода го поляха — тези думи го поразяват. Изведнъж, като да се изтърва, та падна от своето величие и стъпи посред кафенето: пак незачитан, равен с тези голи цигани…
— Че… — смънка той, избърна глава и гаче тясно му стана, та излизайки бързо из врати, сърдито додаде: — Аз да не съм ти тебе денк бе?…
И разгневен, недоволен, пак усеща в гърди си омраза към всички. Той стиска с юмрук, скърца със зъби, сякаш се заканя целия свят да погуби.
„Един нищо и никакъв — мисли той, влизайки в къщи — и той ще се мери… с мен ще играй!“
— Я гледай даса му с дас! — с опулени очи, протегнато подире му издума Генчо.
Общо удивление и неловкост вапца лицата на всички.
— Че къде — кимна глава след минутно мълчание Христо, — като да го не знаем кой е, сега ще се прави богат…
— Богат… — се усмихна небрежно Дончо, — дошел да ни се продава тук, да ни лъже… Той като е богат, ний, сиромаси, мисли, ще му вярваме…
— Ама и ти, Генчо — изви глава знаменателно Матея, — нема друга работа — с такъв човек ще се мериш… Той сега и от хаджилък се върнал… не трябаше…
— А бе — махна ръка живо Христо, като се изстъпи зад масата — да не ми се големи, че се знайме… До вчера, се казва, шеташе у Иванчови… Сега, като е купил туй-онуй, като е станал хаджия, хемен да не мисли: хванал бога за нога…
— Хм — се усмихна Димо, — я го гледай ти…
— Абе нали е колибарин — скочи нервно Генчо, — пак си е колибарин… На, вари го, печи го, не става човек от него… Все лъже, иска да се прави на нещо… Че кой го бръсне?… Не от хаджилък да се върне, ами господ да стане, пак глава пред него не прекланям…
— Толкоз то от хаджи Юрдана — се обади до камината Миндото, — иде тук само да се пери… Пък да седне, да пие едно кафе, не го закачай.
— За какво ми е неговото богатство? Я го погледни, цял дас… Сиромах съм, ала пред него врат не превивам… — продължаваше разпалено Генчо, — платя си, пия си; не съм като него стипца, над парата да треперя…
— Пък да разправя — се усмихна Димо — с мляко се мияло сутрин унуката му.