Така. Вселената се разширява. Но в какво? В нищото? Няма в какво да се разширява. Вселената просто се разширява и съществува във всички точки, в динамично взаимоотношение с нищо.
Всяка част на вселената се разширява едновременно, като се насочва слепешком към нищо, което й се противопоставя.
Но точно както това нищо има начало или край, така и нещото ги има. То е също всеобхватно като нищото. От една страна ти чувстваш, че е така, че всяко местенце, където и да е то, може да бъде считано за връзка на взривната вълна с нищото и че дълбочината на вселената в смисъла на триизмерна форма е всъщност само една илюзия. Вселената няма дълбочина, защото всяка нейна частица се сблъсква във всички посоки с нищото.
Въпреки това ти отбелязваш, че съществуват местни конфигурации, че съществува диференциация, че съществува асиметрия, че има несигурност и че съзиданието/унищожението само по себе си може би не е нищо повече от един аспект на нещо, което ние не можем да разберем.
От тази гледна точка вселената наистина се разширява и някои места от нея се движат по-бързо от други, а някои се намират по-близо до галактическия център. Други са по-наблизо до водещия връх на вселенското разширение — фронта/точката на вълната, където вселената от нещо буквално се разширява в невселената от нищо.
И накрая ти ми хвърли бомбата си. Става дума за увереността ти, както казваш базирана на доказателствата, които аз съм ти дал, че нашата планета — Света на червеите — се намира в динамично стабилно състояние във водещия връх на разширяващата се вселена — взривната вълна, с всичко, което съставлява нещо пред нея и всичко, което значи нищо след нея.
Това е страховито, Робърт. То ми дава повод за размисъл.
Имайки предвид горното предположение, ти по-нататък теоретизираш, че една планета, намираща се във връзката между нещото и нищото, би притежавала известни специфични свойства. На първо място, всички направления навън биха водили към нищото, докато всички посоки навътре са насочени към нещо.
Добре. Но после ти хвърли бомбата.
Ти теоретизираш, че нашата планета е вътре във връзката между разширяващата се вселена и нищото, в което тя се разширява. Наполовина вътре, наполовина навън. Наполовина в една реалност, наполовина в друга. Наполовина разрушаваща се и наполовина непрекъснато създаваща се отново.
Като се има предвид това положение, за нашата планета не може да се каже, че има повърхност (оказва се, че Клаус е прав, дявол да го вземе!), тъй като повърхнината й е връзката между съществуването и нищото.
Ако това, което мислиш е вярно, тогава ние нямаме повърхност, но затова пък притежаваме една адска космическа бойна зона. Предполагам, че съм избързал доста с твърдението, че при нас няма войни. В съответствие с казаното дотук, нашата повърхност е в състояние на непрекъснат взрив, при който не остава никаква материално-земна повърхност във връзката. Светът на червеите е една непрекъснато подновяваща се експлозия. Там, където би трябвало да имаме повърхност, ние всъщност притежаваме огромен брой вълнови фронтове/точки, които се разрушават от нищото на невселената отпред, но се възстановяват от нещото на вселената зад тях.
Ти твърдиш, че това положение прави нашата ситуация уникална, което означава парадоксална. Ние трябва някак да си представим, че нашата планета във всичките си точки се допира до разрушителната субстанция или нищото. Тогава, щом никоя точка не е свободна от нашествието на нищото, откъде иде възстановяването, непрекъснатата регенерация на Света на червеите и може би даже на цялата вселена? Отвътре. Това „вътре“ е навсякъде, точно както и „вън“. Вътрето е точка, отдалечена от разрушението на повърхността. Без „вътре“ повърхността не може да съществува.
Ти твърдиш, че червеите рефлекторно търсят изява навън, тъй като животът трябва да се изявява по-скоро външно, отколкото вътрешно. Това е посоката, в която се намира сигурната смърт.
Ти мислиш обаче, че пътят към недокоснатата тъма на безопасността и красотата е насочен навътре.
Твърдиш, че не е чак толкова надълбоко. Може би самата Сърцевина на Света на червеите е кристалинна и материята започва разширяването си откъм нея, за да се превърне в органично съединение.