— Да — продума Айлин Даркстрьом.
— Да — заяви и Джиджиън Стийл.
Всички погледи се насочиха към Доналд Роял, който седеше вдървено на стола си и примигваше.
— Гласуваме за инсталирането на разрушителните оръдия в командния център — поясни граф Стефан Бладхоук.
— Зная — твърдо отсече Доналд. — Още не съм изкукуригал, Бладхоук. След като разполагаме с оръдията, най-добре ще е да се възползваме от тях. Аз гласувам с „да“.
— Чудесно — заяви Стийл, повдигайки се тежко от мястото си. — Ако нямаме друга работа…
— Седни, Джиджиън — леко го подкани Доналд Роял. — Драгоценният ти команден център може още малко да се справи и без теб.
Стийл се отпусна уморено върху стола си, който отново шумно се оплака от масивното му тяло.
— Добре, Доналд — примирително се съгласи той. — Какво има пак? Ако става въпрос за канализацията, не можем да си позволим нито време, нито технология, нито инженери. Съгласен съм, че се нуждаем от канали — трябваше да се поразходя из улиците на Пристанището на мъглите, за да го разбера, но засега ще трябва да минем и без тях.
— Забележи, че вонята става все по-ужасна — възрази Даркстрьом.
— Откъде знаеш — попита я дю Волф.
— Всеки ден си трия обувките дълго върху изтривалката.
— Безразсъдно е да се захващаме сега с каналите — тежко пророни Доналд Роял — имаме да обсъждаме нещо далеч по-важно. Край града отново са започнали да се навъртат Дяволските кучета. Псетата са пак пред портите ни. Известно време никой не промълви нищо. Стийл се навъси и машинално посегна към револвера на хълбока си.
— Виждал ли ги е някой наистина? — запита Айлин Даркстрьом.
— Няколко пъти — отвърна мрачно Доналд. — И вече има три смъртни случая, всичките в Търговския квартал. Една от жертвите е малко момиченце. Само на пет годинки.
Стийл гнусливо поклати глава. Зимата едва бе започнала, а студът вече хапеше по-остър от всякога, откакто бе основано Пристанището на мъглите. Тъй като температурите падаха все по-ниско и дивечът се срещаше все по-рядко, трябваше да се очаква, че Дяволските псета ще напуснат безлюдните сурови планински пътеки и свърталищата си в откритата тундра и ще се спуснат на глутници надолу, за да нападат затънтените и отдалечени ферми и селца, а след това — и града. Кучетата бяха гладни винаги.
— И какво е направено досега? — попита Бладхоук.
— Ще изпратя изследователката Топаз и група наблюдатели в Търговския квартал да проверят условията там — бавно произнесе Доналд Роял. — Те ще тръгнат на първия си поход утре. Не реагираме твърде бързо, но в такова време не се осмелявам да изпратя никой нощем. Все пак, ако съществува някакъв изход, надявам се, че изследователката Топаз ще го намери.
„Как ли пък не“ — помисли си Стийл мрачно. Вече си бе имал работа с Топаз и никак не бе склонен да се срещне с нея още веднъж. Последния път, когато Бладхоук се бе опитал да го уличи в лъжа, той бе изпратил Топаз да събере доказателства. Ако Стийл не си бе плюл бързо на петите, тя щеше да го разкрие. И все пак трябваше да признае, че изборът на изследователката е подходящ, що се отнася до преследването на Дяволските псета. Дори кучетата притежаваха достатъчно сетива, за да се плашат от Топаз.
— Ами отдалечените ферми? — попита той внезапно. — Има ли новини за кучетата оттам?
— Комуникациите ни с тях са все още прекъснати поради виелиците — съобщи дю Волф с известно самодоволство. — Братството на есперите ни снабдява с най-важните новини, но засега разполагаме само с няколко неясни вести за кучетата. Няколко души са изчезнали в бурята, но не разполагаме със сведения за нападение.
— Странно — произнесе Даркстрьом замислено. — Кучетата обикновено не подминават фермите. Със сигурност трябва да е имало съобщения за приближаване на глутници преди това.
— Да — обади се ненадейно Доналд Роял. — Трябва да е имало. Изглежда тъй, сякаш проклетите зверове изникват от нищото. — Той спря за миг и хвърли разтревожен поглед към Сузане дю Волф. — Каза, че из фермите са се развихрили виелици; как ще се отрази това на запасите ни от храна тук, в града?