— Дяволски кучета в града… Ако питаш мен, Съветът е пощурял. Всеки знае, че кучетата не слизат толкова далеч на юг по това време на годината. Не мислиш ли, че това може да е някакъв набег?
Топаз сви рамене.
— Предполагам, че е възможно. До тогава ти никога не би могъл да предвидиш какво могат да предприемат Дяволските кучета след някоя и друга година.
Ган изгрухтя нещо в знак на съгласие и се загледа подозрително в граничната стена. От другата й страна можеше да са се стълпили петдесет кръвожадни псета, но той никога не ще можеше да разбере, ако не се покатереха на върха й. „Трябваше да изградят някакви бойници за наблюдение в проклетото нещо“ помисли си той. Ган изсумтя отвратен и се обърна, за да огледа свитата си. Стражите бяха изпотъпкали снега наоколо и го бяха превърнали в киша, а половината от тях се бяха отдалечили толкова, че приличаха на сенки, пристъпващи в мъглата. Сивкавото було притъпяваше повечето звуци и дори бавният, ала поривист вятър се бе превърнал в глухо, далечно жалостиво стенание. Най-после поне бе спряло да вали. Ган подсмръкна шумно и изтри носа си с опакото на ръкавицата. Откакто бе дошъл в Света на мъглите преди шест години, постоянно беше настинал. Бе започнал да забравя какво значи да усещаш миризма. Затъпка силно твърдия сняг, като се опитваше да се отърси от част от студа, който го пронизваше до костите. Трябваше да си вземе наметалото. Погледна Топаз, която стоеше кротко до него, и де усмихна разнежено. Тя сякаш никога не изпитваше студ или поне не го показваше. Имаше хора, които вземаха спокойствието и елегантността й за студенина, ала Ган я познаваше по-добре. Топаз се гордееше със самообладанието си, то я правеше храбър борец. За кой ли път Ган погледна жена си с възхищение и се запита какво ли бе сторил, за да я заслужи.
Изследователката Топаз бе средна на ръст, стройна и хубава около тридесетгодишна жена, носеше меча и пушката си небрежно, което предизвикваше тревога и смущение. Късо подстриганата тъмна коса придаваше на класическите й черти спокоен, изящен и изтънчен вид. Лицето й бе винаги овладяно, а стойката — отпусната, но решителна. Мнозина я смятаха за студена, но Майкъл Ган винаги се бе гордял със спокойствието и уравновесеността й. Тя беше пламенна и страстна, но споделяше чувствата си само с него. Навярно, защото бе единственият човек, който бе спечелил доверието й завинаги.
Мъглата се сгъстяваше и слънцето потъна зад нея. Фенерите храбро горяха по околните стени, а светлините им бяха единствените знаци в безкрайното море от сивота. Мъглата обгърна Топаз и ороси със ситни капчици косата и пелерината й. Изследователката замислено смръщи чело. Дяволските кучета предпочитаха да ловуват в гъстите мъгли. Тя реши да извади пушката си, но незабавно се отказа. Свитата й би могла да изтълкува това като признак на слабост, а тя се бе заклела никога вече да не проявява такава. Опитваше се да не мисли за миналото си в Империята, ала спомените постоянно я връхлитаха. Спомени за неща, които бе извършила и които Империята я бе принудила да стори; толкова много смърт… Притвори за миг очи, опитвайки се да забрави миналото и да се концентрира върху задачата си. Много неща трябваше да забрави, ала понякога й се струваше, че дори в Света на мъглите не ще успее да се спаси от Империята, която дебнеше като призрак, надвиснал над празник, като вълк, обикалящ кошара. Отвори очи и впери суров поглед в мълчаливата пелена наоколо. Тя беше свободна, тя щеше да бъде свободна дори от собствените си спомени. Ръката й стисна здраво дръжката на меча и тежката изследователска пелерина обви плътно раменете й като тежестта на отминали грехове.
— Да преследвам Дяволски кучета — изръмжа Майкъл Ган. — Би трябвало да сме по петите на последния нощен разбойник, а не да си губим времето с призрачни глупости.
— Дали са ни нареждане.
Ган промърмори нещо под нос и Топаз леко се усмихна.
— Какво има съпруже мой? Гордостта ти ли се разгневи?