— Не мисля. Чувствам, че е по-скоро човек. В четири часа при това, бих добавила.
Ган се озърна към указаната посока. Виждаше само виещи се мъгли, ала кожата на темето му настръхна и в него се пробудиха всички заспали стари войнишки инстинкти. Изведнъж чувството, че го наблюдават и разучават, го завладя тъй силно, че се учуди как ли е могло да му липсва тъй дълго. Ако предположим, разбира се, че този среднощен сблъсък с крадеца не го бе превърнал внезапно в параноик. Ган подсвирна тихо и трима стражи се появиха от мъглата пред тях.
— Нещо нередно? — попита той стражите небрежно, ала ръцете му се задвижиха суеверно във войнишките сигнали, на които той и Топаз бяха обучили хората си старателно. Гласът му проскриптя както обикновено, докато ръцете му говореха: „Наблюдавани сме. Един човек. Четири часа. Намерете го.“
— Не сме забелязали нищо, сержант — заяви старшият от стражите с леко кимване на глава.
— Добре — промърмори Ган. — Бъдете нащрек и продължавайте да наблюдавате.
Силуетите на стражите се шмугнаха в мъглата и се стопиха. Топаз хвърли поглед към Ган.
— Мислиш ли, че ще го намерят?
— Съмнявам се — призна й Ган. — Който и да се намира наоколо, трябва да е дяволски хитър, че да се промъкне, без да сме го заловили по-рано. Но кой, по дяволите, може да се интересува от нас?
— Агенти на Империята?
Ган бавно поклати глава.
— Винаги е имало имперски агенти в Пристанището на мъглите, но ние не представляваме такава важност за тях, та да се впускат да ни преследват.
Топаз спря замислен поглед върху Ган.
— Тогава защо трябва някой да ни наблюдава?
— Кучетата! Пазете се от кучетата!
При вика на стража Топаз и Ган извадиха разрушителите си и светкавично застанаха гърбом един към друг. Стражите изскочиха от местата си за прикритие и бързо се взряха около себе си с оголени мечове и пики. Някъде в мъглата се разнесе пронизителен вик и гласът рязко секна. Кучетата се изсипаха с вой от белезникавия мрак.
Бялата им козина се смеси с мъглата, така че бе трудно да се определи мястото на всяко поотделно. Само ярките им смарагдови очи проблясваха ужасяващо сред мъглата заедно с издишащите пара червени муцуни с раззината паст, които разкриваха дълги хищни зъби. Кучетата се прокрадваха в мъглата като диви демонични призраци и воят им издаваше безкраен глад и омраза. Те се нахвърлиха върху стражите, зараздираха и заразкъсваха плътта им и мразовитият въздух се напои с миризмата на кръв. Хора и хищници се въргаляха върху отъпкания сняг, кучешките зъби и мечовете търсеха паднал страж или оголен гръклян. Един от стражите промуши с пиката си хълбока на един звяр, тя хлътна чак до яката дървена дръжка. Кучето заквича и се опита да се бори, докато стражът не преряза гръкляна му с ловко движение на камата си. Два звяра задърпаха един страж и го разкъсаха на парчета, преди да успее да извика. Ган внимателно се прицели с разрушителя си. От него бликна лъч обгаряща енергия към едно мятащо се отпреде му куче. То мълчаливо се просна на снега и остана на място с ярко пламтяща козина. Ган мушна разрушителя обратно в кобура си и извади меча. Разрушителите ставаха безполезни, докато енергийният кристал не се презареди, а за това в най-добрия случай бяха необходими поне две минути. Ган размаха меча си и се насочи към най-близкото куче.
Снегът и кишата се обагриха в алено и се смесиха с мъртвите и умиращите, ала Дяволските кучета все още се хвърляха и раздираха телата на връхлитащите срещу тях стражи. Стоманата проблясваше в светлината на фенерите и из въздуха ечеше дивият вой на зверовете. Ган и Топаз се промъкваха решително и умело към центъра на развихрилата се страховита битка, като взаимно си пазеха гърбовете. Топаз стреля в звяра, подскочил към гърлото й, сетне отскочи встрани, щом горящото тяло се стовари край нея. Друг хищник се стрелна през мъглата към нея и тя осъзна, че няма време да извади меча си. Отвори уста и изпя един-единствен пронизителен тон. Право насоченият лъч на есперския звук покоси кучето в снега. То се преметна веднъж и остана на място, а от муцуната и ушите му рукна кръв.
Топаз прибра револвера в кобура и грабна меча. Озърна се и сърцето й замря, понеже осъзна, че Майкъл Ган се бе отдалечил от нея. Отпусна нервите си за миг, щом съзря морскосиньото му наметало сред пурпурните одежди на стражите, и си наложи да се концентрира върху създалото се положение. Ган беше войник от десет години и можеше да се погрижи за себе си. Мечът и прониза гръдния кош на едно куче, острият край на стоманата прозвънтя хладно о натрошените кости. Звярът се строполи и задраска безпомощно с лапи върху окървавения сняг. Топаз побърза да го умъртви, но в същия миг силна тежест се стовари отгоре й и тя и връхлетялото я куче се затъркаляха в ноктесто, борещо се кълбо. Топаз избълва яростно проклятие, щом една размахана във въздуха лапа раздра бедрото й. Тя се опита да не обръща внимание на болката и заби меча си дълбоко в корема на звяра, докато челюстите му тракаха към лицето й. Хищникът зави от ярост и болка, а сетне се строполи безжизнен отгоре й, като намокри кожената й дреха с бликналата си кръв.