— И така, какво мога да сторя за теб, Джейми?
— Изглежда се нуждая от разрешението ти да напусна Центъра, понеже точно в този миг една доста очарователна блондинка ме очаква нетърпеливо да се поява при нея.
— Омъжена ли е?
— Откъде да знам?
— Мислех, че все още се срещаш с Мадълайн Скай; или са я арестували отново за кражба на техника?
Лицето на Джейми внезапно помръкна.
— Не мога да кажа. Няма да се срещам повече с нея.
— Но нали ти и тя…
— Вече не.
Стийл реши да не го разпитва повече, пък и не бе убеден, че проблемът наистина го вълнува. Животът му и без друго бе достатъчно комплициран, за да се интересува от непрестанните интриги в любовния живот на Джейми Роял.
— Добре — промърмори той накрая, усмихвайки се въпреки желанието си. — Ще наредя да те освободят по-рано. Предполагам, че ще можем да се справим и без теб.
Джейми се захили, изстреля едно „довиждане“ и се изниза от кабината, като внимателно затвори вратата след себе си. Стийл проследи наперената му, стремителна походка и унило поклати глава. Джейми нямаше, да се промени никога. Насочи отново вниманието си към командния монитор и остана дълго време спокоен, изучавайки забулената в мъгла грамада на звездния кораб „Гибелен огън“. След известно време се наведе и набра кода от клавиатурата пред себе си.
— Да, директоре?
— Свържете се с изследователката Топаз от градската стража и й съобщете… предайте й, че имаме нужда от нея.
Стийл въздъхна, без да изчака нареждането му да бъде потвърдено и потъна в стола си, като дебелите му ръце забарабаниха лениво по големия му корем. Изминали бяха почти три години, откакто не бе виждал Топаз; надявал се бе това време да продължи. От всички, които Бладхоук бе пратил по петите му, всъщност само Топаз бе успяла да се добере до нещо против него. Но със странен кораб с бегълци на главната писта и разрушителното оръдие, което все още инсталираха… Стийл се усмихна кисело. Каквото и да се говореше за нея, Топаз бе твърде находчива в намирането на отговори.
Стийл свали ръка от плешивината на темето си. „Тревожа се прекалено много — помисли си раздразнено той. — Карай я по-леко.“ Той пое чашката с неподсладено кафе и я изсърба до дъно. Кафето беше изстинало.
Топаз крачеше бавно из дневната, като ту вземаше разни неща, ту ги слагаше обратно на мястото им. Един пън тлееше в камината и пламъците му се извисиха за миг, преди дървото да се укроти. Искрящите езици пращяха силно в тишината. Единствената лампа разливаше мек, уютен блясък из стаята, ала въпреки това сенките бяха наситено черни. Топаз крачеше бавно сред вещите, сякаш търсеше разкъсаната нишка на своя живот, ала това не я успокояваше. Тя хвърли поглед към тапицираното кресло до огъня, но не седна в него. Все още бе твърде неспокойна, за да се разположи удобно. Стаята изглеждаше прекалено огромна и празна. Бяха живели с Майкъл Ган като съпрузи почти седем години и през цялото това време не се бяха разделяли, никога за повече от няколко дни, а това се случваше твърде рядко. Тя се взря в стола на Майкъл от другата страна на камината и осъзна шокирано, че той никога вече не ще седи там. Извърна безутешно поглед встрани, ала където и да погледнеше, всичко й напомняше за него.
Майкъл Ган бе мъртъв.
„Боли…“
Тя беше организирала церемонията по погребението му. Погрижила се бе за всичко. Майкъл предпочиташе да бъде кремиран, той не вярваше в задгробния живот и изпитваше тих ужас от мародерите. Никакви цветя по негово настояване. Майкъл винаги бе твърдял, че цветята са за живите. Топаз придружи тялото на своя съпруг до крематориума и наблюдаваше безучастно как ковчегът потъна в пламъците. Малък хор изпя нещо приятно. След това управителят й предаде урната с праха на Майкъл и тя я занесе в къщи. Не тежеше толкова много. Тя прибра урната в един шкаф под стълбището.
Загинал сутринта, кремиран следобед. Пепел до пепел, прах до прах.
„Боли… сякаш някой ме е ударил.“
Тя закрачи бавно и апатично из дневната, а мислите й се рееха надалеч, търсейки някаква причина за смъртта на Майкъл. Той имаше врагове като всички наемни войници, но малцина от тях разполагаха с пари и ресурси, за де се впуснат да ги преследват в Света на мъглите, А убийците с енергийни пушки струваха твърде скъпо. Лорд Рейвън се бе заклел да отмъсти за, аферата около изгарянето на Шадрах. Ган и Топаз тичат с мечове в ръка през пламтящия дворцов двор, докато стотина войници във фосфорициращо черно и сребристо се избиват с безсмислена ярост. Зад тях и над тях древният замък пламти на фона на безлунната нощ. Но старият господар още тогава бе луд и на смъртно легло, а синът му не проявяваше интерес към смъртната вражда и вендетата.