— Още не.
Силвър се поколеба.
— Топаз… добре ли си?
— Чувствам се добре, Джон. Какво искаш от мен?
— Пристанищният директор Стийл ми нареди да те повикам. Имаме проблем с кораба с бегълци, който се приземи днес. Стийл желае да дойдеш и да го огледаш.
Топаз се усмихна студено.
— Трябва да е изпаднал в истинска паника, щом прибягва до мен.
— Топаз, ако не желаеш да го сториш, разбирам те много добре. Винаги можем да намерим някой друг.
— Не, нямам други ангажименти. Готова съм да поема задачата.
— Ако си сигурна…
— Сигурна съм.
— Много добре. Директорът ще се срещне с теб на централната писта след два часа. Корабът е „Гибелен огън“, от Таним. Ще уведомя директора, че си на път.
— Благодаря ти, Джон. Благодаря ти за съчувствието. Винаги си бил добър приятел на нас с Майкъл.
— Добре дошла, Топаз. Ако имаш нужда от нещо, знаещ, че винаги можеш да ме повикаш.
— Да, знам.
— Довиждане, Топаз.
— Довиждане, Джон.
Мониторният екран се изчисти и Топаз го изключи. Позагледа се в угасналото му око и се обърна рязко настрани. Ако не друго, „Гибелен огън“ поне можеше да й предложи да върши нещо, докато намери ориентира, който щеше да я отведе към следите на истинския убиец на Майкъл. Бавно се усмихна на споходилата я мисъл. Тя щеше да открие убиеца на Майкъл, но не като сержант от градската стража. Стражите тук бяха ограничени от правила и наставления. Топаз щеше да преследва дивеча си като изследовател. Усмивката й стана студена и мрачна, а в очите й проблясна безпощада. Напусна дневната и се качи в спалнята, за да се преоблече. Все още пазеше старата си мантия на изследовател. Бе се заклела никога да не я облича, но това бе отдавна, още докато Майкъл бе жив.
Топаз бе изследовател и скоро Пристанището на мъглите щеше да разбере какво означава това.
ШЕСТА ГЛАВА
ПАРТНЬОРИ В ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО
Блекджак чакаше нетърпеливо, скрит до голата каменна стена, която маркираше периметъра на звездното пристанище. Пистите лежаха, скрити в мъглата. Слънцето затваряше оранжевия си плод и бързаше надолу по здрачаващото се небе, а с понижаването на температурата мъглите ставаха все по-гъсти. Той се огледа небрежно, но все още никой не го бе предизвикал да се прехвърли зад оградната стена. На пръв поглед охраната на Пристанището на мъглите проявяваше непростима небрежност, сякаш нищо не можеше да попречи на когото и да било да се разхожда по пистите; ала Блекджак знаеше много добре как стоят нещата. Тренираното му войнишко око веднага бе забелязало заровените мини, пръснати между пистите и оградата. Като цяло високата техника на Света на мъглите може би не бе достатъчна, но космодрумът разполагаше с по-голямата част от нея. Блекджак се втренчи замислено в ярко осветената контролна кула в отдалечения край на пристанището. Пред очите му заиграха блестящите електрически светлини, които горяха с неукротима мощ през мъглите, а пламтящите прозорци приличаха на наблюдаващи очи.
Той се загърна още по-плътно в наметалото, като се опитваше да не мисли за пристанищните сензори. Трябваше да има предвид и тях, ала първото правило на воина бе да не се доверява на никого, Особено на съюзниците си. Второто бе да не се тревожи за неща, които са извън неговия контрол. Той отмести поглед от кулата и го насочи към новоинсталираното разрушително оръдие. Блестящите му сребърни цеви бяха гордо насочени към забуленото с мръсни мъгли небе. Воинът се вгледа в огромните дула с респект. Той бе свидетел какво може да стори едно разрушително оръдие дори и в неопитни ръце. То можеше да разруши цяла планета, като остави на повърхността й само обширни, бавно тлеещи пепелища. Блекджак никога не бе зървал Таним, но въпреки това потрепера, когато разбра, че планетата е отлъчена от закона. Той се обърна към широкия, очукан корпус на „Гибелен огън“, който се извисяваше самотен на главната писта за приземяване. Звездният кораб представляваше развалина и воинът изпита възхищение пред капитана, който го бе приземил безопасно.
Блекджак се озърна наоколо, ала нямаше нищо за наблюдение. Останалите десетина кораба по пистите бяха най-различни машини, които принадлежаха на неколцина контрабандисти, достатъчно смели, за де се промъкнат през блокадата на Империята. Няколко смътни силуета, повечето стражи от охраната и техници, се движеха спокойно през мразовитата мъгла. В цялото пристанище цареше атмосфера на запуснатост и изоставеност. Пристанището на мъглите бе предназначено за около стотина кораба, от малки летателни апарати до звездни кръстосвачи, ала това бе отдавна, в дните на Империята. Пристанището на мъглите бе извоювало свободата си от тиранията на Имперските правила, но срещу твърде висока цена. Технологията бе животворна кръв, източник на сила за звездното пристанище, но Пристанището на мъглите работеше на много ниски обороти. Летателните писти не бяха ремонтирани или разширени, откакто ги бе построила Империята — почти преди три века. Високосъпротивителният кристал, който можеше да издържи на тягата на летателните апарати и да поема милиони тонове тегло, сега бе спукан и замрял, бавно износван от студа и безмилостните бури.