Блекджак рязко се огледа наоколо, щом от мъглата изникнаха две фигури и бавно се насочиха право към него. Едната му ръка замръзна върху спусъка на револвера, скрит под наметалото, а сетне се отдръпна, щом единият от мъжете вдигна ръка с предварително уговорения знак. Гримаса на антипатия изкриви лицето на воина. Той не бе склонен да дава рушвети на предателите, но Въртю, му бе дал нареждания и нямаше друг избор, освен да се подчини. Докато продължеха контактите. След това… Блекджак внезапно се усмихна, макар очите му да останаха ледени.
Двамата мъже поеха по забранената, невидима пътека през полетата със скрито напрежение и опасната близост на мините. Мястото на безопасните пътеки бе строго охранявана тайна, която знаеха единствено стражите, отговорни за сигурността на звездното пристанище. Но стражите също бяха хора, а всеки човек си има определена цена. Или точка на нарушаване на правилата. Блекджак не знаеше защо Въртю искаше да има карта на безопасните пътища, а и това не го интересуваше. Той бе получил своите заповеди.
Двамата стражи от охраната най-сетне спряха пред него и откриха лицата си. Блекджак им се поклони учтиво. В отговор те кимнаха с глави й за миг и тримата останаха неподвижни един срещу друг. И двамата стражи бяха високи и слаби и донякъде анонимни в дебелите си пурпурни наметала и подплатени шлемове. И двамата носеха пики, чиито тежки стоманени върхове проблясваха от светлините на контролната кула. Но въпреки приликата Блекджак можа лесно да ги разпознае. Мъжът с аленото лице бе Стърлинг, а другият, със златистите очи — Тейлър.
Ръката на Блекджак стисна цевта на пистолета. Той беше слушал много за Тейлър, но не бе чул за него нищо добро. Мълвеше се, че Тейлър е от Хейдън, и един поглед върху лудите му блестящи очи бе достатъчен да го убеди, че пред него стои един от редките, силни мъже от изчезналата Хейдън. Лицето на Тейлър бе приятно, почти красиво по свой начин, ала блестящите му златисти очи придаваха на чертите му див, нечовешки израз. Дори когато стоеше спокойно отпуснат, създаваше впечатление за сила, стремителност и някаква примитивност. Блекджак се изкуши да измъкне револвера си и да застреля Тейлър на място; мъжът беше опасен. Но бе получил наставления, а и освен това наемният воин изпитваше гадното чувство, че няма да е достатъчно бърз…
Мъжът до Тейлър трябваше да е Стърлинг, бивш гладиатор от Голгота. Това беше извънредно впечатляващо; известно бе, че са останали няколко воини от арените на Голгота, по-малко от оцелелите от Хейдън. Блекджак бе убеден, че Въртю в края на краищата знае какво върши, изпращайки го на такава проста и добре платена работа. И двамата стражи бяха опитни и закалени бойци. Блекджак леко се усмихна. Каквото и да предприемеше, те все пак бяха още аматьори, докато той бе професионалист.
— Вие, сте Блекджак — внезапно промълви Тейлър. Гласът му бе груб, стържещ като ламарина, чужд и по неуловим начин смущаващ. Сякаш нямаше място за него в човешкото гърло. — Очаквах самия Въртю. Къде е той?
— Докторът е зает — отвърна Блекджак спокойно. — Но ме упълномощи да бъда негов представител.
— Докажете го — прояви настойчива агресивност мъжът.
Блекджак сне дебелата кожена ръкавица от лявата си ръка и показа на двамата тежкия златен пръстен с печата на Въртю. Тейлър кимна и Блекджак отново нахлузи ръкавицата. Ръката му бе изложена на вечерния въздух само няколко мига, ала пръстите му вече се бяха вкочанили.
— Наредиха ми да се поинтересувам за кристала с памет — произнесе той с равен глас. — Инсталиран ли е вече?
— Не още — заяви Стърлинг. Гласът му бе лек и приятен и контрастираше с грозните белези, които обезобразяваха лицето му. Но колкото и неприятни да бяха, можеха лесно да бъдат отстранени от някой компетентен хирург. Блекджак предположи, че Стърлинг ги носи като спомен от миналото си. Или може би се перчеше с тях. Вижте белезите ми; препатих всичко и все пак оживях. Той дебнеше всяка дума на бившия гладиатор и търсеше в меките, цивилизовани нотки ключа за разгадаване характера на мъжа.