Сайдър свали очилата си, щом седна до нея, и се наведе над масата, за да го целуне.
— Добър удар, скъпи мой; кристалът е всичко, както казва моят партньор. Този удар ще ти позволи да харчиш след известно време. Имаше ли някакви проблеми?
Кат сви рамене и поклати глава невинно. Сайдър се разсмя.
— Някой ден ще престана да ти задавам въпроси. Ти само знаеш да лъжеш.
Кат се ухили и настървено запреглъща задушеното, тъпчейки се така, сякаш се боеше да не се изпари всеки миг. Дъвчеше и поглъщаше с почти френетична скорост, спирайки само да отхапва големи залъци от покрития с дебела коричка хляб. Бе гладувал твърде често в миналото, за да приема всяка храна като нещо, разбиращо се от само себе си. През цялото време, докато Сайдър пласираше откраднатите неща, той не бе оставал без храна, ала старите навици трудно се забравяха. Той улови укоризнения поглед на Сайдър и забави темпото.
Изяде втора порция почти лениво, като наблюдаваше съсредоточено устните на Сайдър, докато тя го уведомяваше за новините на деня. Толкова хубави устни. Кат не бе чувал човешки глас, откакто Империята бе внесла тайно мутантен вирус в Пристанището на мъглите, когато бе още дете. Стотици бяха измрели, а той се бе оказал един от щастливците. Можеше да чете по устните й и да разговаря тромаво с пръсти, а притежаваше и дарба да подражава, но не можеше да чуе еспер; естествените му прегради бяха прекалено силни. Не го бе грижа за това. За него мълчанието бе начин на съществуване.
Върху покривите това изобщо нямаше значение.
Той се облегна на стола си, докато Сайдър продължаваше да говори. Чинията му бе празна, а стомахът му — приятно пълен. Сърбаше с одобрение греяното вино и наблюдаваше Сайдър, докато тя му разправяше за събитията през деня. Бе прекарал по-голямата част от деня в сън, за да бъде бодър през нощта. Впрочем, денят не му се бе понравил особено. Слънцето бе прекалено ярко и наоколо имаше прекалено много хора.
— На космодрума е кацнал звезден кораб — съобщи Сайдър. — „Гибелен огън“, с бегълци от Таним. И сигурно носят разни джунджурии, които ще побързат да продадат, щом поогладнеят.
Кат се ухили, отопи остатъците от задушеното в чинията си с няколко залъка хляб и лакомо ги изгълта. Само богатите можеха да си позволят да си купят право за преминаване като бегълци, а това със сигурност означаваше добър улов за такива като него. Кат се усмихна широко. Нещата вървяха добре.
СЕДМА ГЛАВА
СВИРЕПО ОТМЪЩЕНИЕ
Блекджак стоеше в луксозно обзаведения кабинет на Лиън Въртю и слушаше спокойно как собственикът му крещи. Наемният воин се изкушаваше да извърне очи и да се зазяпа в живописните платна и гоблените, които красяха стените, ала не го стори. Щеше да изглежда прекалено грубо. Наместо това се взря учтиво в доктора със спокойно и безизразно лице, докато Въртю не се умори от словесните обиди и не започна да се успокоява. В миналото Блекджак бе служил като наемен воин на много господари и бе отдавал на всеки дължимата почит и уважение, ала дори господари като Въртю трябваше да проявяват поне мъничко повече учтивост. Накрая докторът млъкна и се облегна на тапицирания си стол, дишайки тежко. Той прокара пръсти през оредялата си коса и отправи гневен поглед към рапортите на бюрото пред него. Блекджак извърна поглед към стола за посетители, но не седна. Не го бяха поканили. Бе заел наперена стойка, гледайки право пред себе си, и изчакваше търпеливо Въртю да си дойде на думата. Накрая докторът блъсна листовете настрана и впери заплашителен взор във воина.
— Дяволите да те вземат, Блекджак, всичко си провалил. Според тези рапорти изследователката Топаз е вече по петите ни. Само въпрос на време е кога ще се натъкне на някой, който да я отведе право при нас.
— Никой от нашите хора няма да проговори — опита се да се защити Блекджак. — Твърде наплашени са. Забелязал съм вече това.
— Не познаваш Топаз.
— Все пак мога да я ликвидирам.
— Точно сега, не — сопна се раздразнено Въртю. — Ако я беше убил, когато му бе времето, вместо идиотски да стреляш погрешно в проклетия й съпруг, вече щяхме да сме се отървали от нея. А сега не можем да си позволим дори да я докоснем с пръст.
Блекджак не отвърна нищо. Можеше да се оправдае с обстоятелството, че не би могъл да предположи, че Майкъл Ган ще навлече наметалото на съпругата си. Можеше да спомене и за ужасните обстоятелства с мъглата и кучетата. Но предпочете да замълчи. Нямаше нужда от извинения, независимо дали от други или негови.