— Кажи ми го — заповяда Топаз и Райн потрепера.
— Трябва да си луда — промълви той с надебелял език и стичаща се по брадичката от разцепената му уста кръв. — Когато се нахвърляш срещу един Райн, значи вдигаш ръка срещу всички ни. Семейството ми ще ти вземе главата за това.
— По дяволите семейството ти и ти самия — процеди Топаз презрително. — Ти знаеш името, искам и аз да го узная. Винаги си знаел имената, Маркус. И не ме заплашвай с отмъщението на рода ти, не си толкова ценен, колкото се мислиш. Твоите Райн съществуват още само защото стражата е твърде заета, та да си губи времето да ви очисти. Ти си само един евтин трошач на кости, Маркус, и завинаги ще си останеш такъв. А сега, кажи ми името.
— Стърлинг — навъсено избъбри Райн. — Той е страж, част от охраната на космодрума. Преди години е бил гладиатор. Той не е насочил пушката към съпруга ти, но се носи слух, че знае кой го е извършил. Ще го намериш в „Червената пика“.
Щом Топаз се изправи на крака, той се присламчи до стената, ала тя прекатури бюрото му със сръчен удар с ръка и мина покрай него, насочвайки се към вратата, без да го погледне.
— Гледай да се окажеш прав, Маркус — процеди тихо тя и затръшна вратата зад себе си. Премина през рецепцията, без да обръща никакво внимание на щетите, които беше нанесла. Хубавичка, нагиздена секретарка седеше отпусната тежко в ъгъла, простенвайки тихо, щом докоснеше предпазливо с ръка счупения си нос. Тя бе направила грешката да извади нож на изследователката. Топаз мина, без да й обръща внимание, и се отправи към изхода.
Навън се поспря край вратата, за да си поеме дълбоко дъх, сякаш да се отърси от неприятна миризма. Дробовете й пламнаха от мразовития въздух, ала тя не почувства нищо. Бе тренирана да издържа и далеч по-лоши неща. Над града вече се бе спуснала вечерта и светлината бързо угасваше. Отново бе започнало да вали сняг и мъглите ставаха все по-гъсти. Вятърът тихо простенваше, а влажната пелена на мъглата тежко се стелеше над града. Топаз едва забелязваше срещуположния край на улицата, където стоеше. Типична зимна нощ в Пристанището на мъглите. Намести удобно меча на хълбока си и извади разрушителя си, за да провери енергийното му ниво. Кристалът бе зареден само наполовина, ала това й бе достатъчно. Пъхна револвера обратно в кобура и закрачи надолу по улицата. Никога не бе ходила в кръчмата „Червената пика“, ала бе чувала за съмнителната й репутация. Всички стражи също бяха чували. Всичко можеше да се купи там — дрога, проститутки, деца, тайни… всичко имаше своята продажна нелегална цена.
Снегът по земята се бе превърнал в киша от тълпите, които все още изпълваха тесните улички. Повечето от тях бяха работници, които бързаха да се приберат у дома, преди да стегне истинският студ, но имаше и банди от просяци и амбулантни търговци, които се опитваха да спечелят още някоя монета, докато позволяваше температурата. Мъглите се виеха бавно и бръснещият вятър остро шушнеше между постройките от камък и дърво, от водосточните тръби и первазите на прозорците се спускаха дебели ледени висулки. Минувачите бяха загърнати в тежки наметала и дебели кожи, а тя привличаше не един поглед, докато крачеше из улиците с обичайната за изследовател униформа. Дебелата й морскосиня пелерина покриваше само роба от сребриста коприна, а лицето и ръцете й бяха изложени на студа. Тя не се боеше от студа, а сърцето й кипеше от безмилостна ярост. Майкъл беше мъртъв. Нейният съпруг, единственото човешко същество, което бе обичала, бе мъртво — убито. Но тя щеше да отмъсти за тази смърт.