Стийл несигурно пристъпи от крак на крак и се чудеше какво да отвърне.
— Точно сега ме интересува какво се крие в „Гибелен огън“. Ще ми помогнеш ли?
Топаз сви рамене.
— Колкото по-бързо приключи всичко това, толкова по-скоро ще мога да се върна към личните си работи. Ако има чуждоземен на борда, ще го открия.
— Благодаря ти.
Топаз го изгледа с подозрение.
— Какво те засяга лично теб това, Стийл? Страхуваш се, че бегълците могат да направят контрабанда зад гърба ти?
— Знам добре задълженията си — студено произнесе Стийл. — И ги изпълнявам.
— На някаква цена.
Стийл извърна очи настрани, неспособен да издържи на сардоничния й поглед.
— Чух, че имаш известно затруднение при предаването на кристала с памет, изследовател.
— Лошите новини се разпространяват бързо. Един крадец се опита една нощ да открадне кристала; очевидно никой не го бе уведомил, че съм сирена.
Стийл леко се усмихна.
— Какво нещастие за него. Знае ли се вече кой е?
— Не още — отвърна Топаз. — Някак си успя да се измъкне от мен.
Стийл повдигна вежди.
— Кристалът е все още заключен на сигурно място в ковчежето — отбелязах равен глас Топаз. — И все още беше там, когато го връчих на охраната ти. Надявам се, че си щастлив да чуеш това, директоре.
— Разбира се, изследовател, разбира се.
Стийл лапна друг бонбон, загърна се плътно с наметалото си и се взря любопитно в одеждите на Топаз. Забеляза веднага, че отново носеше старата си униформа на изследовател, но си помисли, че е по-добре да не го коментира, освен ако тя не пожелаеше сама. Докато я разглеждаше, тя леко се извърна на пети, за да огледа главната херметична камера на „Гибелен огън“ и той зърна овъглената дупка на гърба на дебелото й морскосиньо наметало. Внезапно потрепера Съвсем не от студа. Как можеше да носи още това проклето наметало? Леко сви рамене и извърна поглед встрани. Лунният диск проблясваше бледо през мъглата, по земята леко се стелеше сняг. Той налапа последния бонбон и изтри мръсните си пръсти в кожата на дрехата си. Бързо надяна ръкавиците и потупа ръце, за да прогони студа. Ако Топаз си въобразяваше, че присъствието й щеше да му попречи да вземе обикновения десятък от плячката, която бегълците носеха със себе си, дълбоко грешеше. Трябваше само да бъде малко по-внимателен, това бе всичко.
Капитан Старлайт седеше на командното кресло, взирайки се над опушения в черно мостик. Бордовите му компютри бяха замлъкнали и светлината им намаляваше с падането на енергийните им полета. Главният видеоекран бе мъртъв и само статичното електричество бръмчеше от говорителите. Празните седалки, върху които никога вече нямаше да седят членове на екипажа, пустееха обвиняващо зад гърба му. Когато заспиваше, а това не се случваше често, Старлайт чуваше как мъртвият екипаж го зове. Угасна още една светлина, докато главните корабни компютри продължаваха да затварят всяка система, която не бе от съществено значение за целостта на кораба. Той почти не обърна внимание на това. Бе прегледал рапортите за повредите; „Гибелен огън“ не можеше да потегли без основен ремонт. Тъмнината върху мостика се сгъстяваше и пред очите му плъзнаха обвинителни сенки.
Старлайт се размърда бавно на стола си, умората сковаваше крайниците му като с вериги. Две трети от екипажа му лежаха мъртви на Таним, превърнати в пепел от дяволските кораби на Империята. Корабът му бе развалина, а той бе отлъчен от Закона. Усмихна се тъжно. Той бе нарушил законите и правилата — кой корабен капитан не би го направил — но не бе сторил нищо, за да заслужи това.