Той не беше висок. Внушителните му очертания се бяха потопили в ярката зеленина и великолепието на близката околност. Ала не това завладя Госейн. Съзнанието му се повлияваше, представяше си, разбираше. Там живееха Харди и неговата дъщеря Патриша. Ако той бе дълбоко замесен, тогава същото се отнасяше и за тях. Кое ги беше накарало да насадят в мозъка му убеждението, че е бил женен за някаква мъртва Патриша? Този ход изглеждаше безполезен. Детекторът на лъжата във всяка хотелска група щеше да го разкрие, дори Нордег да не бе подръка, за да го обвини.
Джилбърт се обърна и заобиколи основата на Машината, отправяйки се обратно към същинския град. Обядва в малък ресторант недалеч от реката, после започна да прелиства жълтите страници на дебел телефонен указател. Знаеше името, което търсеше, и го намери почти веднага:
Енрайт беше издал няколко книги. Те се препоръчваха задължително на всички, които се надяваха да преминат отвъд десетия ден в игрите. Бе удоволствие да си спомниш кристалната яснота на написаното от учения, внимателното семантично съображение, вложено във всяка използвана многоординална дума, широтата на разума и разбирането на човешкото тяло и съзнание като едно цяло.
Затвори указателя и излезе на улицата. Чувстваше се спокоен. В душата му се надигаше надежда. Самият факт, че се сети за психолога и неговите трудове така подробно, показваше колко леко стои в паметта му натрапената амнезия. Това нямаше да отнеме много време, щом прочутият мъж веднъж почнеше да работи върху него.
Служителят в приемната на докторския кабинет каза:
— Господин Енрайт може да бъде посетен само с предварително записан час. Ако искате, ще ви дам такъв подир три дни, тоест в четвъртък, в два следобед. Трябва обаче да оставите депозит двайсет и пет долара.
Госейн плати, взе разписката и си тръгна. Беше разочарован, но не особено. Добрите специалисти сигурно бяха заети хора в света, който все още беше далеч от придобиването на не-А съвършенство.
Отново на улицата, той забеляза как една от най-дългите и най-мощни коли, каквито бе виждал, мина покрай него и закова до бордюра на разстояние сто фута. Лимузината блестеше на следобедното слънце. Прислужник в ливрея скочи пъргаво от мястото до шофьора и отвори вратата.
Насам живо се приближаваше Тереза в следобедна рокля от скъпа материя. В общи линии не изглеждаше по-малко стройна, но тъмният цвят на дрехата правеше лицето й леко по-пълно и поради контраста — не тъй загоряло. Тереза Кларк! Името оставаше сякаш без значение пред такова великолепие.
— Коя е тя? — попита Госейн един мъж, спрял наблизо.
Човекът го погледна изненадан и после изрече онуй, за което Джилбърт вече се досещаше.
— Ами това е Патриша, дъщерята на президента Харди. Чувам, че е истинска невротичка. Вижте например тази кола. Прилича на прекалено голямо бижу, сигурен признак за…
Госейн се обърна, отклонявайки очи от лимузината и нейната неотдавнашна обитателка. Нямаше смисъл да бъде разпознат, докато не обсъди всичко внимателно. Изглеждаше му странно тя да се върне същата нощ на едно тъмно място, за да бъде сама с някакъв чужд мъж.
Но Патриша бе там.
Той стоеше в сенките и гледаше замислено призрачната й фигура. Джилбърт дойде на срещата много ловко. Жената бе с гръб и комай не усещаше присъствието му. Беше възможно, въпреки неговото грижливо изследване на целия парцел, да е вече в коварна клопка. Ето риск, който изобщо не се поколеба да поеме. Нали у тая дама се криеше единственият ключ към тайнствеността около собствената му личност? Наблюдаваше я с любопитство, доколкото можеше, в спускащия се здрач.
Отначало тя седеше с лявото си стъпало, подпъхнато под десния крак. В течение на десетина минути промени пет пъти положението си. Два пъти по време на смените се полуизправяше. В промеждутъка очевидно чертаеше с пръст разни фигури в тревата. Сетне извади своята табакера и я прибра отново, без да вземе цигара. Половин дузина пъти тръска главата си като че напук на някаква мисъл. Два пъти скръсти ръце и потрепери сякаш от хлад, три пъти въздъхна шумно, цъкна нетърпеливо с език и около цяла минута стоя съвсем неподвижна.
Предишната вечер не беше толкоз нервна. Въобще не бе такава освен в краткия период, когато се преструваше на уплашена от мъжете, които я били преследвали. Госейн реши, че причина за промяната й е чакането. Просто е свикнала да се среща с хора и да работи с тях. Сама губеше всякакво търпение.