В стаята чакаха трима души — Патриша Харди и двама господа. Единият от тях беше 45-годишен, с приятна външност и седеше зад бюро. Но вниманието на Госейн бе привлечено от втория мъж.
Явно претърпял злополука, той представляваше скърпено чудовище. Имаше пластмасови ръка и крак, а гърбът му бе обхванат от пластмасова клетка. Главата му изглеждаше сякаш изваяна от непрозрачно стъкло. Нямаше уши. Две живи очи надничаха иззад гладкия като лед купол от медицински заместител. Беше късметлия в известен ограничен смисъл. От слепоочията надолу лицето му стоеше непокътнато. Носът, устата, брадичката и шията бяха човешки. Инак приликата му с всичко нормално зависеше отчасти от мисловните отстъпки на наблюдателя. В момента Джилбърт Госейн не бе готов да направи никакви. Избра да постъпи на едно равнище на абстракция — дързост.
— Какво, по дяволите, е това? — попита той.
Съществото се захили с басово задоволство. Когато заговори, гласът му отекна дълбок като сол-струна на виола.
— Нека приемем, че съм величината „X“ — предложи сакатият.
Вниманието на Госейн се прехвърли от „X“ към младата жена. Тя издържа хладно погледа му, макар че оттенък за подсилване на цвета изби по бузите й. Бързо се беше преоблякла в нова дреха, някаква вечерна рокля. Това бе придало на външния й вид тон, необичаен за Тереза Кларк.
Странно трудно му беше да се съсредоточи върху другия мъж. Даже за неговия трениран мозък нужната преориентация да възприеме президента на Земята Харди като заговорник издигна твърде високо препятствие, за да го преодолее леко. Но накрая изобщо не можеше да се отдръпне от установяването на самоличността.
Бяха предприети незаконни действия. Хората не правеха такива неща, каквото сториха на него, или, да речем, каквото Патриша и Торсън бяха казали. Освен ако то не означаваше, че… Дори Машината намекна за предстояща неприятност. А тя на практика бе изсипала толкоз много думи относно забъркването на фамилията Харди.
Президентът, видян от тъй близко разстояние, притежаваше твърдия поглед на умел защитник на дисциплината и усмивката на човек, който трябва да бъде тактичен и любезен с голям брой граждани. Устните му бяха тънки. Имаше вид, сякаш умее да прекъсне дадена беседа или да поддържа упорито главната тема. Напомняше опитен администратор, бдителен и привикнал да упражнява власт.
— Госейн — заяви той сега, — ние щяхме да бъдем осъдени на лоши позиции, ако бяхме приели управлението на Машината и философията на не-А. Високоинтелигентни сме и способни на всякакво уважение, но крием в своята природа определени безскрупулни качества, които нормално биха ни попречили за солиден успех. Деветдесет и девет процента от световната история е написана от хора като нас и можеш да бъдеш сигурен, че отново ще е така.
Джилбърт се взря в управника. Нещо започна да стяга сърцето му. Беше му казано доста много. Или заговорът се готвеше да излезе наяве, или неясните заплахи, дето вече бяха отправени към него, имаха най-смъртоносни значения. Харди продължи:
— Съобщавам ти това, за да подчертая следващите инструкции. Госейн, няколко оръжия сочат към тебе. Ти съответно ще отидеш безропотно до онзи стол — той махна с дясната ръка, — там ще ти бъдат поставени белезници и ще бъдеш подложен на някои други малки унижения.
Погледът му се премести зад жертвата.
— Торсън, донеси тук необходимите машини — нареди властно.
Пленникът беше достатъчно благоразумен, за да не се надява да избяга от тази стая. Пристъпи напред и позволи да свържат с гривни китките му и страничните облегалки на стола. После наблюдаваше с напрегнато любопитство как едрият мъж дотъркаля маса на колелца с голям брой дребни, изящни на вид апарати върху нея. Торсън прикрепи с лепенки дузина чашкообразни устройства към кожата на Госейн — шест от тях към главата и лицето му, а другите шест към гърлото, рамената и горната част на гърба.
Той разбра, че не е единствената вълнуваща се личност в това помещение. Двамата мъже, Майкъл Харди и чудовището, се наведоха в креслата си. Влажните им сини и жълто-кафяви очи светеха жадно. Патриша кротуваше свита. Бе изтеглила нагоре крака връз седалката и с едната ръка държеше неподвижно цигара до устните. Смукваше автоматично от нея, ала не гълташе дима. Просто го поемаше зад зъбите си и бързо го изхвърляше навън. Тя правеше същото отново и отново.
Джим Торсън бе най-спокойният от квартета. С уверени движения на пръстите изпипа някакви последни нагласявания върху част от машината, която Госейн не успя да види, сетне погледна очаквателно президента Харди. Но тъкмо Госейн пръв наруши тишината и рече с пресипнал тон: