Човекът с допълнителния мозък щеше да доказва, че се бие, но току-виж позволил бързо да го пленят. Вероятно бяха възможни някои тежки моменти, особено при проучване с детектор на лъжата. Това обаче беше риск, който следваше да поеме. За щастие подобни апарати никога не съобщаваха сведения, без да ги питат. Все пак, ако лошият въпрос бъде зададен, Кранг трябваше да действа по тревога…
И ето че Госейн отстъпи подред към деветте номерирани структури, оставяйки обозначените с азбуката като резерва, в случай че загази. Тук бе включено съвсем достатъчно объркване — маркирани с цифри и букви характеристики на всеки под, за да оправдаят надеждата му, че ще опази съкровените си тайни. Завърши на коридор с код „7“. Там, преструвайки се, че е дошъл до края на своите възможности, той изгори до основи една стена, като даде накъсо електрическата инсталация, и сетне позволи да бъде заловен.
Госейн трябваше да напрегне здраво тялото си, дано обуздае облекчението, когато видя, че го водят при Елдред Кранг. Последвалото интервю изглеждаше подробно. Но въпросите бяха толкова внимателно подбрани, че детекторът на лъжата нито веднъж не извлече някой важен факт. Щом разпитът приключи, Кранг се обърна към стенния приемник и каза:
— Господин Торсън, смятам, че е безопасно да го заведете на Земята. Всичко тук ще бъде под надзор.
Джилбърт се чудеше къде ли е орловоносият. Беше ясно, че той няма да поеме никакви ненужни рискове и все пак трябва да отиде лично на третата планета. В това бе цялата сол. Търсенето на тайната около безсмъртието не можеше да бъде поверено на подчинени, чиято жажда за живот би станала причина да забравят собствените си задължения.
Едрият вожд стоеше до редица асансьори, където закараха Госейн. Държането му бе снизходително.
— Така си и мислех — подхвърли. — Този твой допълнителен мозък има своите ограничения. В края на краищата, ако сам би успял да се противопостави на голямото ни нашествие, тогава Госейн III щеше да бъде въведен без предварителни приготовления. Истината е, че единакът е винаги уязвим. Даже с частична безсмъртност и няколко тела, за да играе с тях, той може да направи малко повече от който и да е смел мъж. За неговите врагове е нужно просто да заподозрат къде се намира в момента и някоя атомна бомба ще заличи всичко наоколо, преди дори да се усети. — Торсън махна с ръка. — Ние ще преглътнем смъртта на Прескот. Не крия, че аз съм доволен от случилото се. Това поставя нещата в реалното им положение. Фактът, че извърши тоя опит, показва, че погрешно си разбрал моите мотиви. — Той сви рамена. — Приятелю, ние не възнамеряваме да убием космическия играч. Само искаме да споделим с него информацията, която притежава.
Джилбърт не реагира, но стана по-предпазлив. По природа аристотелецът не споделяше нищо доброволно. През цялата история борбата за власт, унищожаването на съперниците и експлоатацията на слабите са били същинската природа на всеки неинтегриран човек. Юлий Цезар и Помпей отказват да се споразумеят за Римската империя; Наполеон Бонапарт, отначало честен защитник на своята страна, по-късно става неуморим завоевател. Такива бяха духовните предци на Енро, който не желаеше да отстъпи никому галактиката. Дори сега, когато Торсън седеше тук, потискайки амбицията си, неговият мозък сигурно му досаждаше с планове и виждания за блестяща съдба. Госейн се зарадва, щом гигантът промълви:
— Е, хайде да вървим. Изгубихме достатъчно време.
Да, трябваше да приключват и да намерят окончателното решение.
XXXIV
„Каквото казваш за някое нещо, че е, то не е това…“ То е много повече. То представлява гъвкаво съединение в най-широкия смисъл на понятието. Даден стол не е просто стол. Той крие структура с неизчислима химическа, атомна, електронна и т.н. сложност. Следователно да го смяташ за обикновена мебел е все едно да ограничиш нервната система до онова, което Корзибски нарича установяване на самоличността. Общото за подобни идентификации е, че създават невротичния, нездравомислещия и душевноболния индивиди.
Градът на Машината беше основно променен. Бе имало битка и навсякъде се виждаха разрушени сгради. Когато стигнаха до двореца, Госейн не се изненада, че Джим Торсън е изкарал предишните няколко дни на Венера.
Резиденцията бе превърната в очукана пуста развалина. Джилбърт бродеше с другите по нейните голи коридори и през разбитите помещения с някакво носталгично чувство за все по-западаща цивилизация. Стрелбите из отдалечените улици плетяха своеобразен пулсиращ фон за движенията му — едно непрекъснато мърморене, дразнещо, многозвучно. Торсън забеляза кратко: