И това бе третият голям удар за Земята. Старият начин за пътуване, ограничен от скоростта на светлината, мина в историята. Скоковите търговски кораби извършваха кратки преходи през хиперпространството; времето за придвижване от една звезда до друга се съкрати от години на месеци и дни. Технологията бе подобрена. Търговията се превърна в игра с нови правила, а стратегията на продължителната война се промени — станциите се сплотиха още повече.
В резултат на това неочаквано възникна организация на бунтовниците в най-отдалечените краища на Задпредела. В началото тя бе съюз на Фаргон и мините й; после обхвана Цитиана, Парадайз и Уайът, разпростря се до други звезди и привлече търгарите, които ги обслужваха. Носеха се слухове за огромен ръст на населението, за който в продължение на години не било докладвано. Технологията бе предложена навремето от другата страна на границата — от Компанията, когато тя имаше нужда от мъже, от живи човешки същества, които да запълнят огромната тъмна пустош, да работят и да строят. Сега технологията бе усвоена от Цитиана и населението на тази организация, на този Съюз, както сам се бе нарекъл, се множеше в геометрична прогресия, като се използваха родилни лаборатории. Съюзът се разрастваше. В рамките на две десетилетия бе увеличил неимоверно територията и гъстотата на населението си, предлагаше проста, неизменна идеология на растеж и колонизация, целенасочено развитие на това, което по-рано бе неорганизиран бунт. Съюзът заглушаваше разногласията, мобилизираше, ръководеше, притискаше Компанията.
В отговор на гневните искания на обществеността за по-ефективни мерки във влошаващото се положение, Земната компания на станцията Сол се отказа от данъка и пренасочи този фонд за построяването на велика Флота само от скокови кораби, машини за унищожение — „Европа“, „Америка“ и всички останали от смъртоносния им вид.
Но и Съюзът строеше, разработваше специализирани бойни кораби, изменяйки вида им с промените в технологията. Бунтовни капитани, които в продължение на години се бяха сражавали по лични мотиви, бяха обвинявани в мекушавост при първия случай; корабите им бяха поверени в ръцете на командири, които следваха правилната идеология, действаха по-безскрупулно.
Компанията все по-трудно постигаше успех. Великата Флота, изправена срещу по-многоброен противник и опитваща се да покрие огромна територия, не успя да приключи войната нито за година, нито за пет. Земята се чувстваше все по-засегната от тази безславна, отчайваща схватка. „Зарежете всички космически кораби — се чуваха сега възгласи във финансовите корпорации. — Изтеглете нашите кораби и оставете копелетата да пукнат от глад.“
От глад обаче страдаше Флотата на Компанията, а не Съюзът, но Земята изглежда бе неспособна да разбере, че отдавна не ставаше въпрос за бунтуващи се слаби колонии, а за растяща сила, добре хранена и добре въоръжена. Същата късогледа политика, същата борба за надмощие между изолационистите и Компанията, която бе първопричината за отчуждаването на колониите, ставаше все по-ожесточена със свиването на търговията. Войната бе загубена не в Задпредела, а в залите на сенатите и управителните съвети на Земята и на станцията Сол. Решението бе да се разработват мини в рамките на собствената слънчева система, което бе икономически изгодно, а изследователските експедиции, не носещи печалба, да вървят по дяволите.
Нямаше значение, че земните хора вече можеха да пътуват из космоса чрез хиперпространствени скокове и звездите бяха близки. Мислите им бяха насочени към старите проблеми, към собствените им проблеми, към собствената им политика. Земята забрани по-нататъшната емиграция, усещайки, че й се изплъзват най-добрите мозъци. Тя затъваше в икономически хаос и изсмукването на естествените земни ресурси от станциите лесно стана основна причина за негодувание. „Стига вече войни“ — заявиха хората; изведнъж мирът се превърна в добра политика. Флотата на Компанията се оказа лишена от средства във войната, която трябваше да води на широк фронт, и се налагаше да се сдобива с необходимите й запаси където и както можеше.
Накрая от флотата останаха само петнайсет кръстосвача от някогашните горди петдесет, приютили се на станциите, които все още ги приемаха. Наричаха ги Флотата на Мазиан според традицията в Задпредела, където отначало корабите бяха толкова малко, че враговете се познаваха по име и слава — практика, която сега бе по-малко разпространена, но някои имена бяха известни. Конрад Мазиан от „Европа“ бе име, което Съюзът помнеше с болка; както и Том Еджър от „Австралия“; и Мика Крешов от „Атлантик“, и Сигни Малори от „Норвегия“, и всички останали капитани на Компанията до пилотите на корабите-ездачи. Те все още служеха на Земята и на Компанията, губейки постепенно любовта си и към двете. Никой от поколението им не бе роден на Земята, нито на някоя от станциите в територията й, защото те отчаяно трепереха за неутралитета си. Опитните им екипажи и войниците на Флотата се набираха от търгарите, най-често — насила.