Беше кошмар. Деймън Константин следеше неспирния поток от данни и тъпчеше неспокойно мокета в командния пост на доковете в синия сектор — над тази част, където техниците се опитваха да се справят с осигуряването на евакуацията. Оставаха два часа. От редицата прозорци можеше да наблюдава хаоса по протежението на платформата, където личните вещи бяха струпани под охраната на полицията. Всички хора и цялото оборудване от девето до пето ниво на жълтия и оранжевия сектор бяха преместени: работилници и магазини от доковете, домовете, четири хиляди души бяха натъпкани някъде другаде. Безпорядъкът се пренасяше нататък по пръстена на станцията отвъд синия, към зеления и белия — големите, основни жилищни сектори. Тълпите се носеха насам-натам, смутени и тревожни. Те разбираха необходимостта и се изнесоха — такива размествания се налагаха на всички обитатели на станции заради ремонт, заради реорганизация — но никога при подобно предупреждение в последния момент, никога в толкова голям мащаб и никога без да знаят къде трябва да отидат. Планове рухваха, четири хиляди живота бяха объркани. Търгари от четирийсетина кораба, които се намираха в док, бяха грубо извадени от общежитията за преспиване и службата за сигурност им нареди да не излизат по доковете или близо до корабите. Съпругата на Деймън Константин, Елена, бе там долу сред скупчила се група, тънка фигура в бледозелено. Връзка с търгарите — това бе работата на Елена, а той се намираше в офиса — и се измъчваше от това. Нервно наблюдаваше поведението на ядосаните търгарите и се колебаеше дали да не изпрати станционната полиция, за да защити Елена. Тя изглежда се справяше в надвикването с тях, което обаче бе напълно заглушено от звукоизолацията и от общия шум на гласове и машини, едва проникващ в разположения нависоко команден пост. Изведнъж всички вдигнаха рамене и си подадоха ръце, сякаш никога не е имало препирня. Някакъв въпрос бе или уреден, или отложен, и Елена се отдръпна, а търгарите се отдалечиха през тълпата от хора останали без покрив, като клатеха глави, очевидно не особено щастливи. Елена бе изчезнала под наклонените прозорци — към асансьора, за да се качи тук, както се надяваше Деймън. В собствения му офис в зеления сектор посрещаха протестите на сърдитите станцисти, а делегацията на Компанията тормозеше баща му в главния сектор с претенциите си.
— Моля медицински екип да се яви на осмо жълто ниво — съобщи меко интеркомът. Някой бе изпаднал в беда извън евакуираните секции.
В командния пост се отвориха вратите на асансьора. Елена се приближи към него с все още зачервено лице от спора.
— Главният сектор е направо полудял — рече тя. — Търгарите бяха извадени от общежитията и им бе казано, че ще трябва да се подслонят на корабите си, а сега пътят им към тях е блокиран от станционната полиция. Искат да напуснат станцията. Не биха желали корабите им да бъдат превзети от тълпите при евентуална внезапна евакуация. Разбирай го, че в момента изобщо биха се махнали надалеч от Пел. Знаят, че Малори мобилизира търгари под дулото на пистолета си.
— Какво им каза?
— Да се успокоят и да си помислят, че ще могат да сключат някой и друг договор за доставка, като се има предвид този наплив; но да не се опитват да се качат на кораб, който е скачен в док, защото ще влязат в конфликт с полицията ни. Това ще ги накара да си затраят поне за известно време.
Елена бе уплашена. Страхът й прозираше през крехкото, делово спокойствие. Всички бяха изплашени. Той я прегърна през раменете, ръката й мина зад кръста му и тя се облегна на него, без да продума. Елена Куен бе търгар от товарния кораб „Естел“, който бе продължил по пътя си към Ръсел и Маринър. Тя бе пропуснала този полет, за да остане с Деймън, да прецени може ли да се привърже към станция — заради него, а сега й се налагаше да спори с ядосани екипажи, които може би имаха право. Деймън разглеждаше проблемите с хладна, мълчалива паника, типична за станцистите. Когато на една станция се случеше нещастие, всички оставаха по местата си в своите квадранти и секции и в това личеше известен примес на фатализъм: ако човек се намираше в безопасна зона, не я напускаше; ако можеше да направи нещо, с което да помогне, правеше го; а ако собственият му отсек бе в беда, приемаше го спокойно — такъв бе единственият възможен героизъм. Станцията не можеше да стреля, не можеше да избяга, можеше само да претърпи злополуката и да я поправи, ако успее. Търгарите имаха друга философия и други рефлекси при опасност.