Очертаването на периметъра им отне повече време, отколкото очакваха не само защото предимно наблюдаваха гората. Площадките за кацане бяха още по-обширни, отколкото изглеждаше, направо безкрайни. Рипър опита да си представи какво ли е било това поле, когато са създавали Тринадесета база, когато звездните кръстосвачи са кацали и излитали всеки час като невероятни безтегловни планини. Не му стигаше въображението. Мащабът беше твърде голям. Понечи да заговори за това на Стасяк, но се отказа. Добре беше да имаш Лю зад гърба си в бой, но иначе човекът не си напрягаше ума. Ако не можеше да изяде, изпие или натисне нещо, въобще не проявяваше интерес към него.
В момента пак се зъбеше на мъглата и Рипър с нежелание проследи погледа му. В Ансилай и най-вече в Тринадесета база имаше нещо, което тревожеше съзнанието му на някакво първобитно, инстинктивно равнище. Самите размери на металните дървета смазваха, караха го да се чувства дребен и нищожен, също като църковна мишка, втренчила се в могъща катедрала. А и тази мъгла, обгърнала гората като прояден мръснобял парцал. Рипър все си мислеше, че когато примигва, успява да долови някакви смътни сенки, движещи се из гората. Не можеше да се отърве от усещането, че някой го наблюдава — почти физически натиск от невидими внимателни очи. Чужди очи.
Тишината също му опъваше нервите. Единствените звуци в неподвижния въздух идваха от самите щурмоваци, но и те бързо потъваха в безмълвието. Не ревяха зверове, не пееха птички, въздухът беше мъртвешки спокоен. Свят на мъртъвци. Свят на призраци. Рипър стисна устни и опипа дръжката на разрушителя, пъхнат в кобура на хълбока му. Стасяк вече привършваше с разполагането на последната мина. Наоколо витаеше неизбежност, нещо изключително важно трябваше да се случи след толкова години очакване. Но докъдето виждаха очите им, всичко си оставаше неподвижно и тихо. Мъртво.
Стасяк набързо изпълни процедурата по включването, зареди мината и се върна при Рипър. Сега всеки, който тръгнеше към периметъра без необходимите кодове в присадката си, щеше да се разхвърчи на доста обширна площ. Стасяк подсмръкна нещастно и намести кобура с оръжието си. Надяваше се да се почувства по-сигурен след очертаването на периметъра, но не стана така. Един поглед към гората му стигаше, за да настръхне. Чудати цветове блещукаха в мъгливите дълбини, непознати и дразнещи оттенъци, които бавно се въртяха като боя във вода. Просветваха и избледняваха, техните бавни, волни движения сякаш ей сега щяха да подскажат смисъл или намерение, чужда цел, недостъпна за човешкия ум. Рипър го плясна по ръката, за да привлече вниманието му, и Стасяк само дето не изскочи от собствената си кожа. Извъртя се сърдито към колегата си, който спокойно стоеше насреща му.
— Ако си свършил с опитите да ме докараш до инфаркт, да се разкараме оттук и да се прибираме към катера, става ли?
Рипър май се развесели.
— Аз пък си мислех, че ти олекна, защото си далеч от голямата лоша Изследователка.
Стасяк леко вдигна рамене и пак се зазяпа в гората.
— Така си е, само че това тук е по-страшничко и от нея. Все ми се привиждат едни… Чувам ги. Хайде де, Рип, и ти си усетил, личи ти. Има нещо в мъглата и то ни следи.
— Компютърът ти каза съвсем ясно — беизразно отвърна Рипър. — Според уредите на катера единствените живи същества на планетата сме ние. Освен ако не искаш да кажеш, че тук витаят духове…
— Що пък не? — Стасяк сериозно се взираше в него. — Тук, по Границата, стават смахнати неща. Помниш ли Призрачните воини и Вълчето в Лудия лабиринт? По Границата на всичко можеш да се натъкнеш. На всичко.
— И така да е — възрази Рипър, — чак до духове няма защо да стигаме.
— Ама нещо ни нападна при спускането, обаче сензорите направо се заклеваха, че го няма. А какъв е тоя Гарван, дето Капитанът отиде да го търси? Щом не е призрак или станал от гроба мъртвец, значи е измислил как да се крие от сензорите на Империята. Случи ли се такава работа, откъде знаеш, че и други няма да се сетят? Мнозина други, тежко въоръжени, дето само чакат да ни връхлетят, като се поотпуснем малко.
— А, ти твърдо си решил да се радваш на живота. Добре де, и аз усещам нещо гадно в това местенце, но не си изпускам нервите. Хич не ми пука, докато не видя нещо, по което да се целя. Лю, много се гризеш отвътре. Тия мини спират всичко, чак до препускащ с пълна сила Хаденец.