Едната вежда на Рипър се надигна.
— Не знаех, че някой може да отмени нареждания на Сигурността, заложени в един ИИ.
— Ей това му е хубавото на Службата — сподели Фрост. — Всеки ден научаваш нещо ново. Колкото и да ми е приятно да си бъбрим обаче, ще взема да се поразходя из тази горичка. Да го усетя това място. Ако пак пожелаете да обсъждате Капитана, предлагам да изчакате, докато се върна.
Тя се отдалечи към металната гора, без дори да се озърне, и щурмоваците мълчаливо наблюдаваха как изчезна в кълбящата се мъгла. Стасяк се обърна към Рипър.
— Да знаеш, въобще не съм сигурен кое ме дразни повече — планетата или тая жена.
Сайлънс вървеше през мъглата, без да бърза, гледаше само напред. Великанските дървета надвисваха от белезникавата пелена и познати някога лица като че надничаха от нищото, но той така и не обърна глава. Гората бе пренаселена с отдавнашни спомени и твърде малко от тях бяха приятни. Сайлънс се съсредоточи върху човека, когото трябваше да намери — предателя на име Гарвана. Неговият приятел отпреди дълги десет години.
Нагревателните елементи приятно затопляха тялото му, но острият студ изгаряше голите длани и лицето му. Империята непрекъснато обещаваше да допълни бойната униформа с ръкавици, но бюджетът все се оказваше и без това претоварен. Сайлънс сбърчи лице и се постара да не забелязва студа. Вече не беше далеч от целта си. На теория Гарвана можеше да се намира във всяка точка на Ансилай, защитен от сензорите на катера с неестествената си мощ на еспер. Имаше на разположение цял свят, за да се скрие, но Сайлънс знаеше къде би могъл да го открие. Гарвана го чакаше на поляната, половин миля по-навътре от космодрума, където преди живееше с Ашраите в техните подземни тунели. Това място наричаше свой дом.
Той поспря и включи комуникационната си присадка.
— Гарван, тук е Джон Сайлънс, Капитан на „Тъмен вятър“. Чуваш ли ме?
Почака, но не получи отговор. Не се учуди. Гарвана не беше толкова глупав, че да се издаде лесно. Всеки можеше да подслуша открита линия и той добре знаеше това.
Нещо изведнъж премина по самата граница на периферното му зрение и Сайлънс рязко се обърна с разрушител в ръка. Нямаше нищо, но у него остана впечатлението, че допреди малко е имало. Онова, което нападна катера по време на спускането, отново го бе открило. В мъглата се забелязваха светкавични движения — вляво и вдясно, отпред и отзад. Сайлънс отново тръгна към целта си, внимаваше да върви бавно и равномерно. У него все по-силно напираше желание да се втурне напред, защото сенките неумолимо стесняваха кръга. Не би било разумно да им покаже, че бяга от тях. Нито пък безопасно. Вече не беше далеч от поляната. Хрумна му, че те може би имат намерение да не позволят срещата му с Гарвана, и първото бодване на несигурността пролича по капките пот на лицето му въпреки студа. Трябваше да стигне до Гарвана. Трябваше.
Пред него в мъглата се виеха светещи ленти с бързо променящи се цветове, невидим вятър ги теглеше и буташе. Неочаквано се чу сух пукот, дълъг клон се откъсна от близкото метално дърво. Сайлънс се метна настрани и назъбеното копие се заби точно където той стоеше преди секунда. Пукотът вече ехтеше отвсякъде, все повече клони се откъсваха от дърветата и валяха като остър дъжд край него, а той тичаше на зигзаг по пътеката към поляната. Ботушите му трополяха по твърдата пръст. Хвърляше се встрани, дробовете му се напъваха в студения въздух, а металните шипове пронизваха земята навсякъде около него. Сайлънс тичаше, решен да не спира и да не дава воля на страха си. Твърде далеч беше стигнал, за да се откаже. Неравно острие разкъса униформата му и се плъзна болезнено по ребрата му, преди да падне. Сайлънс помисли, че се е отървал само с драскотина, но погледна надолу и видя широка кървава следа по тялото си. Друг клон се насочи към лицето му — в последния миг го възпря с вдигната ръка. Ръкавът се разпра, кръв пръсна във въздуха и пръстите му изтръпнаха.
Сега в гората и други неща следваха неговия бяг. Чуваше как земята между дърветата се тресе от стъпките им. Сайлънс препускаше с все сила, гърдите му горяха от задъхване. Още стискаше оръжието си, но не виждаше по какво да стреля. Изведнъж пътеката свърши, препречена от осеяни с игли храсти, израснали край паднало дърво. Сайлънс залитна и спря, свлече се на колене до внушителния златист дънер. Опря гръб в дървото и се огледа диво. Храсталакът бе напълно непроходим, а друга пътека нямаше. Хванаха го.