Диана се мръщеше, а пръстите й пробягваха по командното табло. Мониторите на катера оживяваха един след друг, информацията течеше в нескончаеми поредици по светещите екрани. Пръстите й шареха, насочвани от усилието да отдели важните данни от безсмислиците, а лицето й все повече се сгърчваше от безнадеждната картина, открила се пред съзнанието й. Каквото и да се бе случило в Тринадесета база, не е било злополука. Някой съвсем съзнателно бе причинил повредите. Но все още оставаше въпросът, дали атаката е дошла отвън или отвътре. Тя замалко не се усмихна, когато чу зад гърба си тежката въздишка на един от щурмоваците. Вероятно Стасяк. Не й се стори човек, който задълго може да задържи вниманието си върху едно нещо.
— Не е задължително да стоите тук — отсечено каза тя, без да се обръща. — Няма с какво да ми помогнете.
— Нали трябва да те наглеждаме — отвърна Стасяк. — Да сме сигурни, че нищо няма да ти се случи. И ако това означава да си седя в топлата хубава кабина, вместо да се мъкна в студа и да чакам кога ще ми окапят ръцете и краката, непременно ще си изпълня дълга. В края на краищата щом Капитанът и Изследователката се шляят някъде, само Рип и аз можем да те опазим от разните ужасии, дето се спотайват зад дърветата. Нали така, Рип?
— Точно така.
— Мините са достатъчна защита — сопна се Диана. — Пък и катерът си има собствен силов щит за крайни случаи. Вижте какво, още дълго ще се занимавам с това и няма да стане по-интересно.
— Поне напредна ли малко? — попита Рипър и интересът в гласа му леко промени мнението на Диана за него.
— Няма с какво да се похваля — призна тя и се облегна назад в креслото, за да даде малко почивка на пръстите си.
Всичко би потръгнало несравнимо по-бързо, ако й бе позволен пряк достъп до компютрите, вместо да се мъчи с командното табло. Но не заемаше достатъчно високо положение за подобна привилегия, освен това беше еспер, следователно не биваше да й се вярва. Никога. Усети, че Рипър още чака да му отговори, и се съсредоточи.
— Повечето компютри на базата са изключени от мрежата и явно ще продължава да бъде така, каквито и усилия да полагам. Не отговарят на стандартните кодове и процедури за достъп, а аз дори не мога да открия ИИ на Базата. Ако не знаех, че не би трябвало да е така, щях да кажа, че се крие. Като че някой или нещо е изключил всичко и е изтрил половината паметни кристали. Подсистемите, управляващи минното оборудване, явно са почти невредими, но малкото сведения, които измъкнах от тях, са твърде потискащи. В момента тези машини работят едва с двайсетина процента от капацитета си и става все по-лошо. Ако не измислим нещо да обърнем този процес или поне да го забавим, всичко ще замре след по-малко от две денонощия. А спрат ли машините, и демоните от ада трудничко биха ги пуснали отново. Ако ни очаква точно това, Империята доста ще се разсърди, а сещате ли се кои трима души, седнали сега в тази кабина, ще отнесат наказанието?
— Има ли с какво да ти помогнем? — попита Рипър.
— Освен да ме вкарате в базата, за да се докопам до главните терминали, друго не се сещам. Один направо си изкривява електронното мозъче, за да пробие в главните компютри, но нещо вътре върти адски игрички с нашите сигнали. Следователно Один въобще не може да се развихри и да ни покаже на какво е способен. Отгоре на всичкото има нещо съвсем сбъркано в компютрите, до които успях да стигна. Информацията, която измъквам от тях, е пълна безсмислица. Половината са налудничави дрънканици, другата половина са просто невъзможни неща. Ако смеех да допусна това, значи някои от системите са препрограмирани отгоре додолу.
Стасяк и Рипър си размениха погледи, Рипър се приведе напрегнато в креслото.
— Значи смяташ, че някой в базата нарочно е разпердушинил системите?
— Да. Вероятността е твърде голяма.
— В такъв случай — бавно изрече Рипър — навярно си имаме работа с вражеска акция.
— Може би — съгласи се Диана. — Още не съм съвсем сигурна. Някои от тези промени ми се струват напълно безполезни.
Рипър се изправи.
— Лю, май е по-добре да се поразходим из периметъра. Да сме сигурни, че всичко държим под око.
Стасяк изпружи крака.
— Стига бе, Рип, ти душа нямаш ли? Навън е студено. Много съм привързан към пръстите си и не искам да се отчупят по някое време. Ти се разхождай, щом толкова ти припира. С Диана все нещо ще измислим да си уплътним времето, докато те няма. Нали, Диана?
— Само насън ще ти се случи — безгрижно отвърна есперката. — Лю, не си мой тип. Предпочитам моите гаджета да са малко по-нагоре в еволюционната стълбица.