— Какво стана, бе? — гласът на Стасяк стържеше. — Избягахме ли?
— Не ми се вярва — прошепна Диана.
— Тогава какво? — обади се и Рипър.
Тя сви рамене.
— Още не са решили да ни убият, това е. Искат първо да страдаме.
— Те? — попита Рипър. — Кои са те, Диана?
Есперката откъсна поглед от гората и се обърна към двамата щурмоваци.
— Ашраите. Или каквото е останало от тях. Гневни призраци, витаещи из гората, принадлежала им някога.
Вече дишаше по-леко и кимна на щурмоваците да продължат напред. Те огледаха гората, вдигнаха колебливо оръжията си и тръгнаха през поляната. В движение Диана отвори напълно своя есп, но не долавяше ничие присъствие наоколо. Всички се напрегнаха, когато пак навлязоха сред дърветата, но нищо не се случи. Движеха се неспокойно и предпазливо, а гората си оставаше празна и мълчалива, като безкрайно изоставено гробище. Най-сетне се добраха до целта си, без никакви последствия, освен леко опънатите нерви. Стояха на едно възвишение и се взираха в онова, заради което дойдоха. Мина много време, без никой да пророни дума.
Разбитият чужд кораб лежеше в падината под тях, огромен и мрачен като притиснал се в земята буреносен облак. Дълъг десетки метри, безумна плетеница от бронзови колони, скрепени една към друга със стъкловидни възли, всеки по-голям от целия катер. От основния корпус на неравни разстояния стърчаха шипове и зъбци, но дали представляваха сензори, или оръжия, или нещо съвсем друго, не беше ясно. Корабът лежеше полузаровен в края на дълга цяла миля изгорена просека, белязана от острите останки на пречупени дървета. Диана се опитваше да си представи скоростта на падането, причинило такова опустошение, но задачата се оказа прекалено трудна за въображението й. В едно беше сигурна — при подобно приземяване от катера нямаше нищо да остане. Тя рязко се обърна, когато някой изрече името й, и забързано побягна по склона към Изследователката, която ги чакаше до кораба. Щурмоваците я последваха с по-умерени крачки — просто за да напомнят на Фрост, че не се плашат от нея.
Корабът надвисваше над Диана като отломка от планина, мътните бронзови повърхности изглежда повече поглъщаха светлината, вместо да я отразят. Изследователката излъчваше небрежност, сякаш е срещала къде по-впечатляващи гледки. „Може и така да е“, каза си Диана.
— Забавихте се повече, отколкото очаквах — отбеляза Фрост. — Имахте ли премеждия по пътя?
— Не съвсем — безгрижно отговори Рипър. — Стори ни се, че чухме нещо да ходи в мъглата, но така и не се показа.
Фрост кимна почти равнодушно.
— Щурмоваци, вие ще пазите, докато есперката и аз оглеждаме кораба. Нищо не бива да доближава, без да го спрете и разпознаете. Но недейте просто да унищожавате всичко, което се движи. Помнете, че Капитанът още е някъде из гората. Еспер, ела с мен.
Тя се обърна и тръгна, Диана побърза да я последва. Чуждият кораб я омагьосваше. Формата му нямаше никакъв смисъл за нея, от усилията да разгадае подробностите на налудничавата му структура започна да я боли главата. Извитите бронзови колони имаха диаметър от половин до шест метра, тук се усукваха една в друга, там — не.
— Изследователко, това е непознат тип кораб, нали? — накрая избълва Диана, вече не можеше да се удържи. — Съвсем нова за нас раса! Никога не съм виждала нещо подобно.
— Аз също — спокойно се съгласи Фрост. — Искам пълно сканиране.
Диана се изчерви. Не би трябвало да очаква заповед, за да изпълни едно от основните си задължения. Вдигна своя есп и го остави да се разпростре по кораба. Огромната конструкция гореше в съзнанието й като примигваща свещ и тя изкриви лице въпреки волята си. Като че не успяваше да схване нищо, мисълта й се плъзгаше по чуждото съоръжение, сякаш беше покрито с масло. Тя се напрегна в усилие да фокусира своя есп, но корабът беше толкова различен, толкова… чужд, че съзнанието й просто отказваше да го възприеме. В това неразбираемо творение се таеше нещо твърде тревожно, във всичките му невероятни ъгли и чудновати повърхности имаше и нещо… друго. Толкова голямо, толкова необхватно, че от множеството подробности не успяваше да го докосне. Тя се отдръпна мислено и се опита да възприеме структурата като едно цяло и когато истината я споходи най-после, дишането й прекъсна за миг.