— Какво е това? — попита Фрост.
— Паметен кристал — обясни Диана. — Почти същият като в нашите компютри. Тук обаче схемите са толкова силно изразени, че мога да ги разчета и само със съзнанието си. Не съм съвсем сигурна, но това изглежда е част от корабния дневник или тукашното му подобие. — Тя стана едновременно с Изследователката, без да изпуска от очи кристала. — Другите са или празни, или повредени. Не усещам нищо в тях. Но този кристал… той е важен. Чувствам го.
Фрост кимна бавно. Поклащаше острието на меча пред себе си.
— Отнеси го в катера и кажи на Один да се заеме с разчитането му. Искам пълен анализ и достъп до запаметените в кристала данни. При това го искам за вчера. Затова побързай.
Диана я погледна, сякаш не разбираше.
— Тоест ние си тръгваме? Но още почти нищо не сме видели!
— Ти тръгваш. Аз оставам. Според мен вече е почти сигурно, че в кораба няма живи членове на екипажа, иначе щеше да ги засечеш досега. И най-вероятно можем да извлечем някои отговори само от този кристал. Нека и щурмоваците се върнат с тебе. Ще бъдат по-полезни, като охраняват кристала, аз нямам нужда от тях. Еспер, не стой като закована. Какво чакаш още?
— Не мога сама да намеря обратния път — тихо промълви Диана. — Ще се върнете ли да ми покажете откъде да мина?
Стасяк се обърна към Рипър, после пак се облещи срещу Диана.
— Да я оставим тук? Сигурна ли си?
— Това ми каза — увери го Диана. — Искаш ли да поспориш с нея?
— А, не съм много навит — намеси се Рипър.
— Де да знам, Рип — измънка Стасяк. — Тук всичко може да стане.
— Всеки друг би се тревожил, аз също. Сега обаче приказваме за една Изследователка. Всичко, дето й налети, има от мен най-искрени съболезнования. Ти искаш ли после да се изправиш срещу нея и да обясняваш как така не си изпълнил съвсем ясна заповед?
— Без мене — Стасяк се извърна към кораба долу. — Диана, как е вътре?
— Приказно!
След като излезе на чист въздух, нервите на Диана се отпуснаха и тя отново кипеше от въодушевление, едва ли не готова отново да се втурне в кораба, за да го изследва. Едва ли не.
— Не съм виждала такова нещо през живота си. Цялата структура е съчетание от органична и неорганична материя, всичко преплетено и функциониращо като цяло.
— Значи като киборг, а? — Стасяк плахо се взря в огромното туловище.
— Ами да, сигурно, само че в несравнимо по-голям мащаб. Цялото е живо, поне доскоро е било. Много бих искала да остана по-дълго, но Изследователката настояваше непременно да отнесем паметния кристал в катера. Типичен случай. Щом се натъкнеш на нещо интересно, Империята все намира начин да ти го отнеме.
Стасяк се усмихна.
— Ако не ти понася, да не си влизала в играта.
— Май нямах кой знае какъв избор — сопна се Диана. — Есперите само изпълняват заповеди.
Кривата усмивка изчезна от лицето й, щом погледна над рамото на Стасяк. Двамата щурмоваци светкавично се извъртяха в същата посока, ръцете им посегнаха към оръжията. Мъж, облечен в черно, излезе бавно от мъглата сред виолетовите и лазурните дървета в края на гората. Качулката на наметалото скриваше лицето му, но и тримата знаеха кой е, кой трябва да е. Мина край тях дори без да ги погледне и тръгна надолу по склона към чуждия кораб. Диана изтръпна, когато той доближи, наложи се да спре насила желанието си да посегне и да го пипне, да се увери, че е истински, макар и сензорите да твърдяха обратното. Но само мълчаливо го проследи с очи, както постъпиха и щурмоваците. Мъжът в черно спря пред кораба и замислено го разгледа, подпрян изящно на своя костен жезъл.
— Той ли е? — тихо каза Диана. — Мислех, че е по-висок.
— Не е особено внушителен — отбеляза Рипър. — Така е с всички легенди, като ги видиш на живо.
— Гарвана — изрече Стасяк ниско и дрезгаво. — Онзи, който живял с Ашраите. Изменникът, обърнал се срещу човечеството заради някакви диваци, дето още плюскали сурово месо. Доста неща съм направил и от някои ме е срам, но поне не съм предавал расата си. Никога.
— По-кротко, Лю — намеси се Рипър. — Не знаем всичко за тая история.
— Не ми и трябва да знам.