Стасяк се ухили неприятно, усещайки оръдията на катера, които се завъртаха в една или друга посока, покорни на мислените му заповеди. Четири разрушителя, последната дума на техниката и с пълен заряд, бяха разположени по корпуса на катера, готови да избълват унищожение по негова заповед… или каприз. Но отвън бяха само бурята, вихрите и неизброимите проклети дървета. Според данните на сензорите там нямаше нищо, по което си струваше да стреля. Потърси линия, която да не се подслушва, и се включи към присадката на Рипър.
— Ей, Рип, ти виждаш ли нещо?
— Не. Но това не означава, че то не е там.
— А, как пък не. Ако питаш мене, Капитанът щурее за глупости. Тоя свят е мъртъв бе, Рип, всеки го знае.
— Може. Сензорите нищо не показват. Но все пак усещам, че не сме сами тук. Искам те нащрек, Лю. Никак не ми харесва тая история. Почне ли някоя дивотия, не хаби изстрелите, прицелвай се внимателно. Да не забравиш, че тия оръдия се презареждат четири минути. А през това време всичко може да стане.
— Добре де.
Стасяк се размърда недоволно в креслото, опитваше се да гледа едновременно във всички посоки. След като Рипър спомена за това, той също започна да долавя нещо. То чакаше, гледаше, прокрадваше се на косъм извън обсега на сензорите. Съзнанието му леко докосваше командните системи на оръдията и чувстваше как отвръщат на контакта като тръпнещи хрътки, изпънали докрай поводите си. ИИ на катера бе програмиран да не се включва в управлението на оръдията, освен при най-тежки и опасни положения, за да не му хрумнат разни идеи. Но кибермозъкът също усещаше нещо и по свой начин жадуваше да предприеме някакво действие не по-малко от самия Стасяк.
Изследователката Фрост погледна Капитана.
— Всички данни от сензорите отрицателни. Не регистрират признаци на живот.
— Не съм и очаквал друго — каза Сайлънс, зареял немигащи очи в бурята. — Один, колко ни остава до кацането?
— Дванадесет минути и четиридесет секунди, Капитане — веднага отговори ИИ. — При условие, че нищо не наруши плана ми за полета.
— Один, спусни ни по-бързо — заповяда Сайлънс. — Щурмоваци, пълна готовност. Нещо идва.
И катерът неочаквано бе тласнат встрани, отхвърлен от пътя си, сякаш гигантска ръка се пресегна от нищото и му нанесе удар. Корабът се завъртя и затрепери, докато ИИ се бореше да предотврати сблъсъка с плътно скупчените дървета. Тъмните им великански силуети заплашително изскачаха от бушуващите облаци.
— Один, издигай силовия щит — добави Сайлънс спокойно и уверено, макар че кокалчетата на стиснатите му юмруци побеляха. — Щурмоваци, избирайте си мишените по-внимателно. Изследовател, какво виждате?
— Все още нищо, Капитане. Сензорите упорстват, че навън няма нищо.
— При нас е същото — напрегнато съобщи Стасяк. — Няма в какво да се целим!
Катерът се раздруса — нещо невероятно огромно блъскаше по силовия щит, отново и отново. Сайлънс впи поглед в мониторите, показващи нарастващия натиск от всички страни. Блестящите дървета профучаваха още по-бързо, ИИ бързаше да насочи кораба към площадките за кацане. Но въпреки нарасналата скорост невидимото мрачно присъствие не изоставаше и със злокобна решимост стоварваше удар след удар по силовия щит. Сайлънс се озъби и облиза сухите си устни.
— Щурмоваци, искам огнева бариера и от двете страни. Без прицелна стрелба. Веднага.
Отговорът на двамата бойци потъна в грохота на разрушителите, заслепяващи енергийни потоци изригнаха от катера, пробиха щита и пръснаха дърветата наоколо. Големи метални парчета се разлетяха като шрапнели. Но лишените от живот незнайни неща притискаха щита отвсякъде и устремът им нарастваше неимоверно с всяка изминала секунда.
— Сега оръдията ни са безполезни, докато се презаредят енергийните кристали — невъзмутимо отбеляза Изследователката. — Силовият щит обаче няма да издържи до кацането. Изчерпва все повече от мощта на кораба, а ние не разполагаме с достатъчно резерви. Освен ако не искаме да заседнем на тази планета. Капитане, какво е това отвън? Защо се изплъзва на сензорите?