Изведнъж хуманоидите се дръпнаха назад, обърнаха гръб на Изследователката и изчезнаха в околните стоманени стени. В един миг коридорът бе станал тесен от дима и зловещите фигури, в следващия вече ги нямаше. В бавно разсейващия се дим се открои фигурата на Фрост, озадачено отпуснала меча си. Дори не дишаше тежко. От кървавите рани на пръснатите наоколо трупове стърчеше назъбен метал, стените и подът бяха опръскани с червени петна, но двете жени бяха сами. Изследователката подсмръкна разочаровано и се върна при Диана, като пътьом изтръскваше тежките капки от меча. Есперката рязко се дръпна от кървавото острие, но Фрост не обърна внимание. Тупна Диана по рамото и огледа коридора с доволна усмивка.
— Май множко им дойдохме. Жалко. Тъкмо стана забавно.
— Още не е свършило — меко възрази Диана. — Идва нещо друго.
Изследователката впи очи в нея и се обърна с вдигнат меч.
— Пришълецът?
— Трябва да е той. Гори в мислите ми като фар, ярък и неукротим. Наранява съзнанието ми. И всичко е някак… объркано.
— На какво разстояние е от нас?
— Наблизо е. Долавям мислите му. Но не прозирам никакъв смисъл. Има и чувства, но съвсем непознати за мен. Сякаш гледам небесна дъга с несъществуващи цветове…
— Еспер, разсейваш се — прекъсна я Фрост. — Не се отклонявай. Колко е голям? Каква е силата му? Откъде ще се появи?
— Почти стигна до нас — Диана потри чело, за да прогони разгарящата се отново болка. — Все по-трудно го отблъсквам от съзнанието си. Сякаш се взирам в слънцето, заслепява ме… Той е силен, могъщ. Нечовешки силен.
— Еспер, съсредоточи се.
— Не мога… Прекалено е…
— Тогава просто го докарай насам. Бъди си примамка, а за останалото аз ще се погрижа.
Пришълецът се показа в края на коридора и Фрост млъкна. Беше грамаден, запълваше цялото пространство от стена до стена и от пода до тавана, като куршум в цевта на пушка. Тъмното ръбесто тяло изглеждаше дълго и силно, дебелите въжета на мускулите се виеха и издуваха като напрегнати вени. Метални ивици пронизваха плътта му — не бяха добавени, а жива част от тялото. По лъскавия гръб стърчаха остриета и шипове, краят на съществото не се виждаше. На плоската глава нямаше очи нито други отличителни черти, нищо освен металните зъби, щракащи в широката паст, напомняща за вълчи капан. Челюсти с такива размери можеха да откъснат човешка глава с едно захапване, всеки зъб приличаше на внушителен кинжал. Напредваше метър по метър в бавен устрем, зловещ като гръмотевичен облак, спуснал се на земята. Крайниците му тракаха по металните стени, дъхът му съскаше в зейналата уста.
Диана искаше да се обърне, за да не гледа, но не й стигна воля за това. Този изрод оскърбяваше самите основи на разума й. Смес от живо и неживо, от плът и технологии, израснала, а не скроена от части. Тя се опитваше да си представи що за адски натиск на околната среда, каква извратена еволюция би могла да сътвори такава форма на живот, но не успяваше. Беше твърде чужд, твърде различен от хората. Съществото гореше ярко в ума й, силата на присъствието му като че издуха с мощен напор нейната защита, докато Диана остана открита и беззащитна пред него. Пришълецът сякаш я погледна със сляпата си глава и узна къде е тя, а пред нея се разкриха напълно заплетените образи и мисли в съзнанието му. Нищо не би могла да проумее, абсолютно нищо.
— По-голям е, отколкото очаквах — разговорливо отбеляза Фрост. — Трябва доста да е пораснал, откакто е напуснал кораба си, вероятно защото си е похапвал хората от базата. Чудя се какви ли размери ще достигне, ако бъде оставен да расте неограничено… Както и да е, ще отстъпим този проблем на специалистите. Дръпни се, еспер, сега ще му пробия една дупка.