Диана скочи върху широкия гръб, внимаваше да застане близо до Изследователката. Започна да сече странната плът с ръба на полето, след малко Фрост освободи ръцете си и с общи усилия постепенно се измъкваше. Пришълецът се мяташе бясно, не можеше да намери опора, за да махне от главата си тежестта на секцията. Изследователката най-после се добра до мономолекулярния си нож, с помощта на Диана се освободи и двете побързаха да скочат от гърба на пришълеца, опръскани с кръв от глава до пети.
— Как мислите, този товар дали ще го задържи? — кресна Диана, за да я чуе Фрост през ужасния вой.
— Никакъв шанс! — с вик отвърна Изследователката. — Да се махаме!
Побягнаха по коридора. Зад тях тежък трясък ги извести, че чудовището се е отървало от секцията. Диана се опита да тича по-бързо, но вече нямаше сили. Крепяха я само отчаянието и притокът на адреналин в кръвта. А Фрост препускаше до нея без никакво усилие, дишаше нормално въпреки всичко, което понесе. Диана се сети, че сигурно лесно би се изплъзнала на пришълеца, но предпочиташе да бяга до нея. Изведнъж погледите им се срещнаха.
— Не беше длъжна да ме спасяваш — рязко изрече Изследователката. — Можеше да се скриеш.
— Знам.
— Тогава защо го направи? Защо рискува своя живот, за да спасиш моя?
— Защото имахте нужда от мен — каза Диана. — Сега мълчете и тичайте.
— Ами невидимостта? Дали не може…
— Не. Сега съзнанието на пришълеца е вкопчено в мен.
Тя погледна през рамо. Дългото масивно тяло запълваше коридора зад тях по-бързо, отколкото бягаха, отколкото можеха да бягат. Диана пак се обърна към Фрост.
— Не питайте. Не е нужно да знаете. Просто тичайте.
Изведнъж гласът на Сайлънс замърмори през комуникационните им присадки:
— Изследовател, еспер, ние унищожихме центъра на паяжината. Сега пришълецът е напълно изолиран от системите на базата. Вие открихте ли го?
— О, да — отговори Фрост. — Знаем точно къде се намира.
— Добре. Можете ли да го насочите към мен и Гарвана? Хрумна ни една идея.
Планът на трето ниво светна за миг пред очите на Фрост и Диана, показа им откъде да минат. Диана мислеше усилено. Не беше далеч. Току-виж, успеят. Озърна се към Фрост и кимна.
— Можем да стигнем при вас след четири минути — спокойно съобщи Изследователката.
— Нека да са три — настоя Сайлънс. — Обстоятелствата доста ни припират. Доведете пришълеца тук и ще обсъдим какво да правим после. Край.
— Капитанът е измислил план — задъха се Диана.
— Да. Интересно, не ни обясни какво е подготвил. Вероятно защото знае, че въобще няма да ни хареса. — Тя погледна Диана. — Можеш ли да издържиш ощи три минути с това темпо?
— Млъквайте и тичайте — отсече есперката.
— Ти сигурен ли си, че искаш това от мен? — попита Гарвана. — Повикам ли Ашраите, няма връщане назад. Не ми се вярва, че разбираш колко те мразят.
— Ще намразят пришълеца още повече — убеждаваше го Сайлънс. — Тази твар и останалата пасмина застрашават съществуването на цялата планета. Те не само ще унищожат гората, ами ще я преобразуват в нещо, което Ашраите няма и да познаят. А щом зависят от гората за това, което е останало от живота им, значи имат сериозен интерес да се съюзят с нас срещу пришълеца.
— Много логично, Капитане — промълви Гарвана. — Надявам се и Ашраите да са склонни към логични умозаключения.
— Врагът на моя враг е мой приятел. Нищо друго не може така да сближи два народа.
— Капитане, ти все пак не разбираш. Повикам ли веднъж Ашраите, вече не ги контролирам. Събудят ли се, може и да решат, че повече няма да заспиват. Джон, всъщност ти не победи тогава. Само ги нарани толкова зле, че за известно време те се скриха в душите си. Но тук, на Ансилай, съществува сила, която не би си представил и в най-ужасните си кошмари. Току-виж, решат отново да се захванат с Империята. Този път няма какво да губят и няма какво да ги възпре.
Сайлънс поклати глава.
— Нима? Говориш за милиарди хора на хиляди планети. Ашраите нямат и нищожен шанс.
— Джон, ти се надяваш на количествено превъзходство, а аз ти говоря за сила.