Сайлънс понякога поглеждаше Гарвана, увиснал във въздуха. Чувстваше как кожата по врата му настръхна. В хладното безметежно лице съзираше разлика, която беше по-загадъчна и не се състоеше просто в отминалите години. От време на време му хрумваше, че въобще не познава онзи, който се нарече Гарвана. Да, гласът си оставаше същият, но му се струваше, че с тези очи го гледа някой друг. Сайлънс вдигна рамене. Остави своя и на двете жени живот в ръцете на този познат чужденец, вече беше късно за терзания. Главата му рязко се врътна, когато нещо се размърда в края на коридора, след миг пришълецът вече връхлиташе от сенките, ужасяващо бърз и неудържим. Вдигна ръбестата си сляпа глава и смразяващи вой разтърси твърде тясната за него зала.
Сайлънс и Фрост стреляха с разрушителите. Ослепителните лъчи пробиха тялото, пръснаха парчета черна плът по стените, но дори не забавиха чудовището. Двамата захвърлиха оръжията, изтеглиха мечовете си от ножниците и включиха силовите си щитове. Бяха готови да посрещнат пришълеца, макар и да знаеха, че нямат надежда го възпрат, но това им беше работата, а и не им оставаше друго. Пришълецът нахлу в залата, в разбитото сърце на своята паяжина, на своята черупка, вече нямаше време за нищо.
Тогава дойдоха Ашраите.
Сайлънс вървеше през металната гора, всяко златно, бронзово или сребърно дърво сияеше като звезда. Дърветата пееха и без да бъде част от тях, той пак чувстваше трептящата в тялото и душата му песен. Струваше му се, че е нещо познато, което отдавна е забравил. Шон, Фрост и Диана вървяха до него, тримата излъчваха сияние като дърветата. Фрост изглеждаше млада и щастлива, намерила покой, и за пръв път, откакто я познаваше, не носеше оръжие. Нито меч, нито гранати, нито разрушител. Беше едва ли не гола без тях, но в ясните й очи нямаше тревога. Шон си беше същият както някога, когато бяха приятели и нищо не ги разделяше. Усмихна се на Сайлънс. Капитанът откри ако не прошка, поне разбиране в очите му.
Ашраите изпълваха гората, мъртви, но не загинали — огромни и страховити, с кошмарни лица и тежки тела, с остри нокти и пронизващи очи. Пееха в хармония с дърветата и мощта пламтеше ярко в тях. Песента и силата бушуваше у Ашраите и у хората, натрупваше се неспирно, в неимоверна стихия, толкова ослепителна, че всички знаеха — трябва да се освободят скоро от нея, иначе ще ги изпепели. Тласкащата ги мощ се събираше в една точка. Сайлънс бе запазил достатъчно от съзнанието си, за да се учуди разсеяно — фокусът беше Диана, а не Гарвана. Диана Вертю, измъчвана като животно, но останала човек, еспер в по-истинския смисъл, отколкото Империята би й позволила да бъде, с непокътната душа и все още някак невинна, с чисто сърце, мисли и мечти. Стихията се разгоря в нея, без ярост и омраза тя се пресегна и я насочи към пришълеца. Той също беше в гората, пламтящ в чудати оттенъци, безмълвен и зъл. Сви се, когато го обля песента на гората, прозрачна и пронизваща с гласа на Диана, и след миг, сякаш проточил се във вечността, светлината на пришълеца трепна и угасна.
Тогава нов хор от гласове зазвуча в металната гора — сто двадесет и седемте мъже и жени от Тринадесета база, най-после освободени от ужаса, който ги бе погълнал. Светлинките им примигваха и гаснеха една след друга, но в края им нямаше тъга. Само на това се надяваха и за това жадуваха. Две познати лица се усмихнаха за миг — Стасяк и Рипър, заедно в последното пътешествие. Отдадоха чест и изчезнаха. Диана погледна базата, посегна небрежно, премахна силовия екран и изключи брояча на бомбата. Смъртоносният часовник спря. Беше толкова просто!
Ашраите се отдръпнаха и се взряха в Джон Сайлънс, Капитан на „Тъмен вятър“, посланик на Империята. Човекът, който даде заповедта за изгарянето на Ансилай. Сайлънс стоеше сам, без обяснения и оправдания, защото нямаше какво да каже. Не молеше милост за себе си, не я и очакваше, но помоли за Фрост и Диана — всяка беше невинна по своему. Двете се усмихнаха и дойдоха да застанат до него срещу Ашраите. В края на краищата бяха едно цяло. И така Гарвана, някога наричан Шон, остана сам между Ашраите и хората, при никого и с всекиго. Престъпникът се облегна на жезъла си. Избра мълчанието.
„Той ни осъди — изрече безбройното множество. — Сега и той ще бъде осъден. Трябва да умре.“
„Не — каза Фрост. — Това беше негов дълг.“
„Не — каза Диана. — Той се разкая.“
„Трябва да умре.“
„Не — каза Гарвана. — Той е мой приятел.“
„Както желаеш.“