Тази планета, която все още не притежаваше дори собствено име, а само обозначението Фомалхаут II, може би никога нямаше да привлече достатъчно внимание, тъй като при откриването й не бе отбелязан нито един вид, стигнал в развитието си по-далеч от лоста и наковалнята. Отделни нации на други планети биха могли да получат по-бърз тласък, за да бъдат използвани като съюзници, когато извънгалактическият враг се върне. А той щеше да го стори — това бе вън от всяко съмнение.
Роканон си спомни, че Могиен му предложи мечовете на Халан, та да воюват с флота сврьхсветлинни бомбардировачи. Ами ако се окажеше, че тези бомбардировачи не са нищо повече от бронзови саби в сравнение с потенциала на противника? И врагът владееше като оръжие например мозъчната енергия? Няма ли да бъде по-умно, ако се постараят да научат още за формите и възможностите на телепатичните сили? Политиката на Съюза бе прекалено тесногръда и се пропиляваха редица шансове, а сега очевидно беше довела и до бунт. Да речем, че метежът на Фарадей отпреди десет години е бил успешно потушен. Това означаваше, че някоя нова планета на обединението, усвоила бързо военното изкуство и добре въоръжена, напоследък е решила да създаде своя собствена империя, отрязвайки си солиден къс от звездната карта.
Етнографът, Могиен и двамата чернокоси слуги вечеряха с корав, но вкусен хляб от кухнята на Халан, пиха жълт васкан от кожената манерка и скоро легнаха да спят. Високо над малкото им огнище се издигаха дърветата, чиито тъмни вейки се огъваха под тежестта на островърхите черни шишарки. Посред нощ в листата зашумоля ситен студен дъждец. Ветрогоните се върнаха на разсъмване и още преди да изгрее слънцето, четворката отново бе на път, летейки към бледите пясъци на залива, обитавани от хората-къртици.
По пладне кацнаха сред глинесто поле. Роканон и двамата слуги — Рахо и Яхан — безпомощно се оглеждаха. Не се забелязваха никакви признаци на живот. Благородникът заяви с безпрекословната увереност на кастата си:
— Ще дойдат!
Те действително дойдоха: шестима ниски, набити хуманоиди, каквито беше видял преди години в музея, едва стигащи до гърдите му и до кръста на Могиен. Бяха голи, с белезникавосива кожа като глината, върху която стъпваха — истински деца на подземията. Когато се обадиха, тръпки побиха Роканон, понеже бе невъзможно да се каже кой от тях говори. Сякаш бяха всичките, но с един-единствен рязък глас. „Частична колониална телепатия“ — спомни си етнографът бележките в наръчника и погледна с уважение грозните човечета, които притежаваха такъв рядък дар. Тримата му високи спътници явно не се вълнуваха от подобни чувства. Видът им беше мрачен.
— Какво търсят ангиар и техните слуги при Владетелите на нощта? — попита някой от хората-къртици, а може би цялата група наведнъж на „общия език“ — един от местните диалекти, използван универсално.
— Аз съм Господарят на Халан — отвърна Могиен, извисяващ се сред тях като някакъв гигант. — С мене е Роканон, Повелител на звездите и пътищата до края на нощта, служител на Съюза на Всички светове, гост и приятел на Халанския род. Въздайте му нужните почести! Отведете ни при онези, които са достойни да разговарят с нас. Има думи, дето трябва да бъдат изречени, защото скоро ще завали сняг през лятото, ветровете ще задухат в обратна посока и дърветата ще започнат да растат с корените нагоре!
За учения бе същинско удоволствие да го слуша, макар речта на младия благородник да не се отличаваше с кой знае какъв такт.
Джуджетата бяха застинали в недоверчиво мълчание.
— Това истина ли е? — попита накрая един от групата или всичките вкупом.
— Вярно е: водата в морето ще се превърне в дърво, а на камъните ще им поникнат пръсти! Водете ни при вашите главатари, които знаят какво значи Звезден повелител, и да не губим повече време!
Отново се възцари тишина. Застанал сред дребните пещерни люде, Роканон изпитваше неприятното чувство, че край ушите му бръмчи с невидими крила рояк насекоми. Най-сетне решението беше взето.
— Да вървим — заявиха хората-къртици и ги поведоха по лепкавия терен.