Те спряха внезапно, събраха се в кръг и се наведоха, приближавайки глави. Когато се изправиха, пред очите на пътешествениците зейна яма, от която стърчеше краят на стълба — входът към Нощното царство.
Двамата слуги останаха да чакат навън с животните, а пък Могиен и Роканон слязоха по стъпалата в подземния свят на пресичащи се, разклонени тунели, прокопани в глината и укрепени с грапав цимент. Бяха огрени от електрически лампи и вмирисани на пот и развалена храна. След тях безшумно крачеха с плоските си сиви ходила техните стражи. Заведоха ги в слабо осветена, кръгла пещера, наподобяваща въздушен мехур в скалното напластяване, и ги оставиха сами.
Ето че двамата зачакаха, но никой не се появяваше.
За какъв дявол е трябвало първата експедиция да избере тъкмо тия хора и да ги препоръча за членове на Съюза? Етнографът имаше обяснение, не твърде ласкателно. Може би пионерите изследователи са били от студения Центавър и с удоволствие са се скрили в дупките на гдемиар, спасявайки се от ослепителните потоци светлина и топлината на грамадното слънце от типа А-3. Според тях на планета като тази всички разумни същества би следвало да живеят под земята. За Роканон жарката бяла звезда и светлите нощи, озарени от четири луни, резките промени във времето и нестихващите ветрове, плътният въздух и слабото притегляне, позволяващи огромно разнообразие от летящи твари, бяха не просто приемливи — те го изпълваха с възторг. Да, но точно по същата причина на него му беше по-трудно да съди обективно за хората-къртици. О, без съмнение бяха умни. Освен това притежаваха дара на телепатията (явление, далеч по-рядко и трудно разбираемо от електричеството например), ала първите експедиции, изглежда, не са му обърнали внимание. Пришълците бяха дали на гдемиар генератор, космически кораб-автомат с програмиран маршрут, малко математика плюс някое и друго потупване по рамото… и ги бяха оставили да се оправят сами. Какво ли са правили дребните подземни човечета оттогава нататък?
Зададе този въпрос на Могиен.
Младият аристократ, който досега не беше виждал друг светилник освен насмолените факли и свещите, без всякакъв интерес погледна електрическата крушка над главата си.
— Те винаги са били някакви майстори — заяви той с присъщото си крайно високомерие.
— Ами напоследък да са направили нещо ново?
— Ние купуваме своите мечове от хората-къртици. Още по времето на прадядо ми тук е имало ковачи, обработващи стомана, а преди това не знам. Моят народ отдавна живее в близко съседство с людете от глината, като им позволява да копаят тунелите си чак до границите на нашите земи и им плаща за оръжието със сребро. Казват, че са богати, но обичаите ни забраняват да ги нападаме. Войните между расите са лошо нещо — ти самият го знаеш. Дори тогава, когато Дядо ми Дурхал тръгнал да търси съпругата си при тях, мислейки, че са я отвлекли, той не дръзнал да наруши вече възприетото и да ги накара да проговорят със сила. Хората-къртици не лъжат, ала и не казват истината, щом е възможно да го избягнат. Ние не ги обичаме и те не ни обичат. Навярно още помнят старото време, когато онзи обичай още не е съществувал. Едва ли някой ще ги нарече храбреци. Внезапно зад гърба им прогърмя глас:
— Склонете глава пред Владетелите на нощта! Мъжете мигновено се обърнаха. Роканон постави ръка върху дръжката на лазерния си пистолет, а Могиен се хвана за мечовете; но ученият веднага забеляза високоговорителя, монтиран във вдлъбнатата стена, и прошепна на русокосия: „Не им отвръщай!“
— Говорете, неканени гости, нахълтали в пещерите на Нощното царство!
Този гръмлив глас би трябвало да вдъхне ужас у двамата пътешественици, обаче Могиен стоеше, без да му мигне окото. Само едната му извита вежда се повдигна с лениво недоумение. Той погледна към спътника си.
— Сега, след като три дни си се носил с ветровете, започваш ли да усещаш удоволствието от полета, повелителю Роканон?
— Говорете и ще ви чуят!
— Да, почувствах го. А шареният ветрогон лети леко като западния вятър през лятото — отвърна етнографът, служейки си с един комплимент, който беше запомнил от трапезата в Голямата зала на Халан.
— Той има прекрасно родословие…
— Хайде говорете! Слушат ви! Чужденците продължиха да обсъждат потеклото на животното, а в това време стената бълваше огън и жупел над главите им. Най-сетне се появиха две човечета и изрекоха безстрастно:
— Да вървим.
Поведоха ги през нов лабиринт от тунели към изящна малка мотриса. Тя наподобяваше многократно увеличена електрическа играчка, но действаше и ги понесе с шеметна скорост през глинените коридори, които след няколко мили останаха зад гърба им и на тяхно място се ширнаха варовикови пещери. Влакчето спря пред входа на ярко осветена зала, в дъното на която върху ниска платформа бяха застанали три джуджета. В първия миг, за срам на Роканон като етнограф, всичките му се сториха съвсем еднакви: както са китайците за европееца или руснаците — за жителите на Центавър… После лицето на човечето в средата сякаш започна да добива индивидуалност. То беше бледо и набръчкано, обаче излъчваше някаква вътрешна сила под железния обръч върху косите си.