Выбрать главу

— Не! — отсече етнографът. — Да държат под око людете от глината — така става; врагът може да ги подкупи. Но не искам на съвестта ми да тежи нарушаването на обичаите, та дори и война. Просто е безсмислено. Във времена като тези съдбата на един отделен човек е без значение, друже.

— Ако това няма значение — вдигна смуглото си лице благородникът, — тогава кое е важно?

— Повелители мои — прекъсна ги стройният млад слуга Яхан, — там зад дърветата се крие някой.

И младежът показа към отсрещния бряг, където сред тъмните ели се мяркаше пъстро петно.

— Ами че това са фийа! — възкликна Могиен. — Погледни животните.

Четирите огромни крилати звяра бяха наострили уши и гледаха в същата посока.

— Аз, Господарят на Халан, ще дойда при фийа по пътеката на приятелството! — звънна гласът му над широката плитка река, шумна и игрива.

Не след дълго отвъд нея — там, където под дърветата сянката и светлината се смесваха, се появи малък силует. От слънчевите зайчета, подскачащи върху него, той ту просветваше, ту гаснеше и оставяше впечатлението, че танцува. Докато фигурката се приближаваше насам, Роканон имаше чувството, че тя се движи по повърхността на водата: така свободно прекосяваше фианът веселата, окъпана от лъчи река. Ивичестият ветрогон стана и се запъти към брега, стъпвайки меко и безшумно с едрите си, леки като перушина лапи. Когато човечето излезе на сушата, грамадното животно наведе глава, а дребосъкът го почеса зад пухкавите шарени уши. После се насочи към хората.

— Приветствам те, Могиен, Господарю на Халан, Златокос меченосецо!

Гласът беше тъпичък и нежен сякаш на малко дете, такава беше и дребната крехка фигурка, но лицето не бе детско.

За миг двете светли, огромни, удивителни очи се спряха върху Роканон.

— Привет и на тебе, Звездни повелителю, гостуващ на Халан, Страннико!

— Фийа знаят всички имена и новости — каза Могиен с усмивка; ала ситното човече не се усмихна в отговор. Дори и етнографът, който за кратко бе посетил едно от селата им с изследователската група, беше поразен.

— О, Звездни пришълецо — произнесе нежният треперещ гласец, — кой лети на крилатите кораби и убива?

— Убива?! Кого — твоите съплеменници ли?

— Цялото ми село — въздъхна джуджето. — Аз пасях стадото из хълмовете. Чух в главата си как моите хора викат за помощ и тръгнах нататък, а горките горяха в пламъци и пищяха. Наблизо заварих два кораба с крила, които се въртяха. Те плюеха огън. Сега съм сам и трябва да говоря на глас. Там, където долавях в ума си мислите на своите близки, днес има само пепел и безмълвие. Защо стана така, господари мои?

Той гледаше ту Роканон, ту Могиен, но и двамата мълчаха. Фианът се преви, сякаш бе смъртно ранен, сгърчи се на земята и скри лице.

Халанецът стоеше над него, разтреперан от гняв, с ръце върху дръжките на мечовете.

— Заклевам се да отмъстя на звездните чужденци, причинили зло на малкия народ! Как е възможно, Роканон?! Фийа нямат оръжие, нямат богатства, нямат врагове! Погледни го; всичките му хора са мъртви -онези, с които общуваше без слова, неговите близки. Никой фиан не може да живее сам. Без тях той ще умре. За какво са унищожили рода му?

— За да покажат силата си — дрезгаво изрече ученият. — Да го вземем с нас в Халан, Могиен.

Едрият рус господар коленичи до свитата фигурка.

— Приятелю на хората, ела с мене. Аз не умея да разговарям с тебе с мисли както твоите съплеменници, но и думите, дето се произнасят на глас, невинаги са просто празен звук.

Те възседнаха мълчаливо животните (човечето яздеше като дете на високото седло пред Могиен) и четирите ветрогона се издигнаха във въздуха. Южният вятър, примесен с дъждовни капки, духаше в гърба им, улеснявайки техния полет. Късно на следващия ден Роканон съзря между размаханите крила на грифона мраморното стълбище, изкачващо обраслия с гора склон, Моста над бездната, съединил двата зелени края на пропастта, и кулите на Халан, открояващи се сред заревото на бавния залез.

В двора веднага ги наобиколиха светлокоси благородници и тъмнокоси слуги, които побързаха да им съобщят новините. Реохан, най-близкият до тях замък в източна посока, беше опожарен, а хората му — избити. И този път нападателите дошли с два хеликоптера: няколко души, въоръжени с лазерни пистолети. Воините и селяните от Реохан били унищожени още преди да си извадят мечовете. Сега жителите на Халан едва сдържаха своя гняв. Когато видяха човечето, яздещо пред младия им господар, и чуха историята му, към това чувство се прибави и някакъв благоговеен ужас. Мнозина, прекарали живота си в тази най-северна крепост на ангиар, никога не бяха зървали фийа, но добре ги познаваха от сказанията и помнеха древната забрана, която ги пазеше. Покушението над една от собствените им твърдини, колкото и кърваво да бе, напълно се вписваше в представите им за света (нали бяха воини?), ала изтребването на джуджетата беше светотатство за тях. Яростта и възмущението от такова потъпкване на старинния обичай бяха безгранични.