Изнизаха се няколко години.
Бе съвсем млада, когато Дурхал от Халан я видя, спечели я и я отведе от порутените кули и ветровитите зали на детството й във високия си замък. В Халан, изправен гордо сред планините, също нямаше уют, макар домът все така да пазеше следите от минало великолепие. Прозорците бяха без стъкла, каменните подове — голи. Събудили се през някоя студена зимна нощ, обитателите му можеха да забележат навеяните край первазите дълги, полегати преспи сняг. Нежната съпруга на Дурхал стъпваше с тесните си боси ходила върху заснежения под и сплитайки лавата на своите коси, изучаваше с усмивка отражението на мъжа си в сребърното огледало, закачено в тяхната спалня.
Всъщност това огледало, заедно с булчинската рокля на майка му, обшита с хиляди миниатюрни кристалчета, бе цялото му богатство. Някои от неговите не толкоз знатни родственици тук притежаваха ракли, пълни с брокатени дрехи, мебели от позлатено дърво, искряща сбруя за ветрогоните си, доспехи и инкрустирани със сребро мечове, драгоценни камъни и накити. Да, красивата жена на Дурхал ги гледаше със завист, хвърляйки скришни погледи към нечия обсипана със скъпоценности диадема или златна брошка дори тогава, когато собственичката им почтително се отдръпваше, за да отдаде дължимото на потеклото й и престижното положение на нейния съпруг.
По време на пир Дурхал и невястата му седяха четвърти от Високия трон — тъй близо до възрастния Господар на Халан, че старецът често сам наливаше вино на Семли и разговаряше за лов със своя племенник и наследник, взрян в тази млада двойка с мрачна, безнадеждна обич. Надеждата рядко сгряваше сърцата на хората от Халан и Западните земи, откакто могъщите Звездни повелители се появиха с ония къщи, издигащи се върху огнени колони, и ужасните си оръжия, способни да сринат цели хълмове. Те сложиха преграда пред всички древни обичаи и двубои; после започнаха да събират данък от ангиар, който (макар и малък) беше страшен позор за тях. Данък, плащан на пришълците, за да могат да воюват с някакъв неизвестен враг незнайно къде из празните пространства между звездите, на самия край на годините.
„Тази война е и ваша“ — казаха те, но ето вече цяло поколение седеше в срамно бездействие из залите за пиршества и гледаше как двуострите мечове ръждясват в ножниците. Синовете му вьзмъжаваха, без да са нанесли нито един удар в битка, а дъщерите се омъжваха за бедняци, дори за недорасли2, защото нямаха зестра или спечелени с героични сражения богатства, които да им доведат благороден съпруг. Лицето на стария господар помръкваше, когато наблюдаваше светлокосата девойка и слушаше веселия смях на двамата млади. Те пиеха горчиво вино, разменяйки си шега всред студената, рушаща се, великолепна крепост на своите предци.
Чертите на Семли също се изопваха, щом хвърлеше поглед надолу към залата и видеше сред далеч по-низшите от нея, та дори и между мелезите и недораслите блещукането или яркото сияние на драгоценни камъни върху бялата кожа и в черните коси. Тя самата не бе донесла зестра на мъжа си даже една сребърна фиба. Роклята с хилядите кристалчета беше прибрана в раклата за сватбата на дъщеря й, ако някога добият момиче.
Наистина им се роди дъщеря и я нарекоха Халдре. Когато мъхът по малката кафява главичка порасна, той заблестя с непомръкващото сияние на златото — единственото по-трайно богатство, което това същество щеше да има и в бъдеще…
Семли не споделяше със съпруга си своето огорчение. Колкото и да бе добър с нея, Дурхал с присъщата на господарите гордост презираше завистта и суетните желания, а тя се боеше именно от презрението му. Но контактите й с неговата сестра Дуроса бяха по-храбри.
— Някога семейството ми е притежавало безценно съкровище — подхвърли й веднъж Семли. — Тежка златна огърлица с голям син камък… май се казва сапфир?
Дуроса поклати глава, усмихна се — и тя не бе сигурна в названието. Бяха към края на „топлата година“: така северните ангиар наричаха лятото. Всъщност годината имаше осемстотин дни, ала те започваха да смятат месеците наново след всяко равноденствие. За младата красавица този календар беше странен и нелеп — броене, достойно за недораслите. Нейният род западаше, обаче бе по-стар и с по-чиста кръв от семействата на велможите от граничните северозападни области, които твърде лекомислено се кръстосваха с олгиор.
Двете с Дуроса бяха приседнали върху каменния перваз на един прозорец високо в Голямата кула, където се намираха покоите на по-възрастната жена. Рано овдовялата, бездетна благородничка беше дадена за съпруга на Господаря на Халан, брата на баща й. И тъй като това бе брак между роднини, втори и за двамата, изобщо не получи титлата Господарка на Халан, която след време щеше да носи Семли. Но Дуроса седеше с владетеля на Високия трон и заедно с него управляваше имотите му. По-стара от Дурхал, тя обичаше младата му невяста и обожаваше златокосото дребосъче Халдре.