Записаните от него числа бяха 28° 28’ — 121° 40’. Ами ако това бяха пространствени координати?… Етнографът постоя замислен над шарената карта, докосвайки дваж-триж с връхчето на молива си някаква точка в открито море. Сетне проследи варианта 121 градуса западна дължина и 28 градуса северна ширина. Сега моливът сочеше (откъм южната й страна) подножието на планинска верига, пресичаща приблизително по средата Югозападния континент. Роканон мълчаливо се вглеждаше в географското пособие. Предавателят не издаваше звук.
— Звездни повелителю…
— Мисля, че вече знам къде са. Може би знам… И имат апарат за мигновена връзка. — Той вдигна глава и се взря в Кио с невиждащ поглед, после отново насочи вниманието си към картата. — Е, стига наистина да са там… Само да успея да се добера до тях и да разстроя плановете им! Ако можех да изпратя поне едно съобщение по тяхната радиостанция до Съюза. Ако можех…
Картата на Югозападния материк бе изработена с помощта на въздушни снимки и от вътрешната страна на бреговата линия липсваха обекти освен планините и по-големите реки. Оставаха стотици километри неизвестност, огромни бели петна. И целта, за която човек само да гадае…
— Не, не мога да стоя със скръстени ръце! — заяви Роканон.
Пак изправи глава, за да срещне отново ясния, неразбиращ поглед на малкия фиан. Стана и закрачи напред-назад по застлания с каменни плочи под. Радиостанцията пращеше и съскаше.
Имаше едно-единствено преимущество: врагът не подозираше за съществуването му, нито го очакваше. Пришълците смятаха, че планетата е изцяло в техни ръце. Но с това предимствата му се изчерпваха.
— Добре ще е да използвам срещу нападателите собственото им оръжие! — каза той. — Какво пък, ще се опитам да ги открия — някъде на юг… Моите хора също бяха избити от тях, Кио, не само твоите. И двамата сме самотни и говорим на чужд език. Много ще се радвам, ако дойдеш с мене.
Ученият не знаеше кое го накара да изрече тези думи.
Сянка от усмивка пробягна по лицето на човечето. То вдигна високо ръце. Пламъчетата на стенните светилници се наклониха, заподскачаха, промениха формата си.
— Предсказанието гласи, че Странникът ще си избере спътници — промълви Кио. — За известно време.
— Странникът ли? — повтори Роканон, но този път не получи отговор.
III
Владетелката на замъка бавно прекоси Голямата зала, а широките й поли шумоляха по каменния под. Годините бяха придали на кафявата й кожа онзи дълбок тъмен цвят, който можеше да се види по старите стенописи; разкошните някога златисти коси бяха побелели. И все пак красотата на много поколения благородници още не бе напуснала възрастната дама. Етнографът се поклони и я поздрави според обичая на нейния народ:
— Приветствам те. Господарке на Халан, дъще на Дурхал, Прекрасна Халдре!
— Привет на Роканон, нашия гост! — отвърна тя, отправяйки му спокоен поглед от висотата на ръста си. Както повечето жени на ангиар — и всички мъже без изключение, — Халдре беше доста по-едра от него. — Кажи ми, защо заминаваш на юг?
Старицата полека се насочи към другия край на залата, а пришълецът тръгна редом с нея. Мрак обгръщаше каменните стени, от тях се спускаха тъмни драперии и студената утринна светлина падаше косо през високите прозорци, приютени под черните греди на тавана.
— Отивам да търся враговете си, господарке.
— Ами когато ги намериш?
— Надявам се да вляза в техния… замък и да използвам… да използвам машината, която предава съобщения, за да кажа на Съюза, че противникът е на тази планета. Той се е приютил тук и ще бъде особено трудно да го открият — има толкова много светове, също като пясъка по морския бряг. Но неприятелите трябва да бъдат намерени на всяка цена. Те вече са причинили немалко зло при вас, може да сторят още по-лоши злини на други планети.
Халдре кимна.
— Вярно ли е, че искаш да тръгнеш почти сам, едва с няколко души?
— Да, господарке. Пътят е дълъг, ще се наложи да прекосим морето. Тяхното могъщество е толкоз голямо че мога да му се противопоставя само с хитрост.
— О, ще ти трябва нещо повече от хитрост, Звездни повелителю — рече старата жена. — Ще ти дам четирима верни слуги от недораслите, ако това ти се вижда достатъчно, два товарни и шест ездитни ветрогона… И малко сребро, в случай че варварите в чуждите земи поискат да им плащате за подслона — ти и моят син Могиен.