— Той ще дойде с мене? Даровете ти са щедри, уважаема господарке, но този е най-щедрият!
За миг тя спря върху лицето му печалния си, ала твърд поглед.
— Радвам се, че това ти доставя удоволствие, гостенино. — Халдре отново тръгна бавно редом с него. — Могиен жадува да поеме с теб — привързаността му и любовта към приключенията го зоват да те последва, а и ти, великият повелител, запътил се да срещне страшна опасност, също жадуваш момъкът да те придружи. Сигурно така му е писано. Но аз искам да ти кажа тук, в Голямата зала на Халан: запомни думите ми и не се бой, че ще те упрекна, когато се видим пак… Не вярвам, че Могиен ще се върне заедно с тебе.
— Чакай! Та той е наследник на Халан, господарке! Тя пристъпваше мълчаливо към дъното на залата. Под един потъмнял от времето гоблен, където крилати великани се сражаваха със светлокоси мъже, се обърна и най-сетне заговори.
— Нашият народ ще си намери други наследници. — Гласът й бе спокоен и изпълнен с горчивина. — Вие, Звездните повелители, отново сте сред нас и пак ни носите своите обичаи и войни. Реохан се превърна в прах. Ами колко дълго ще просъществува Халан? Целият ни свят сега е нищожна песъчинка на брега на нощта. Всичко се променя, обаче аз все още съм сигурна в едно: над моя род е надвиснала черна сянка. Майка ми, която ти познаваше, в безумието си изчезна някъде из горите. Татко беше убит в битка, съпругът ми падна от ръката на предател, а когато добих син, духът ми скърбеше в радостта, предчувствайки, че животът му ще бъде кратък. Виж, той не тъгува -потомъкът на ангиар, който носи два меча! Но моята участ сред този мрак е да управлявам сама западащите ни владения, да живея, да живея, да надживея всички тях… — Жената замълча. — Може би ще са ти нужни повече съкровища от ония, които аз съм в състояние да ти дам, за да спасиш главата си, докато следваш своя път. Вземи това. Дарявам го на тебе, Роканон, не на Могиен. За теб няма тъма в тази скъпоценност. Нали някога е била твоя — там, в града отвъд нощта? За нас тя винаги е представлявала бреме и сянка. Прибери си я обратно, пришълецо; използвай я като откуп или подарък.
Хаддре свали от шията си златната огърлица с големия сапфир, струвала живота на майка й, и я протегна към Роканон. Той я пое, дочувайки почти с ужас приглушения, студен звън на жълтите халкички. Вдигна взор към старицата. Тя го гледаше от висотата на своя ръст, сините й очи изглеждаха тъмни в прозрачния мрак на залата.
— А сега вземи сина ми. Звездни повелителю, и следвай пътя си. Дано враговете ти измрат, без да оставят потомство!
Няколко махвания на крилата и всичко остана някъде в ниското, далеч под учения и ивичестия му ветрогон: пламъкът на факлите, димът и подскачащите сенки в задния двор на замъка, гласовете от животните и хората, шумът и суматохата. Халан бързо се отдалечаваше — едва забележимо светло петънце сред тъмните гънки на хълмовете. Единственият звук, нарушаващ тишината, бе свистенето на вятъра, докато огромните, почти невидими криле се издигаха и спускаха във въздуха. Зад гърба им небето започваше да изсветлява на изток. Като скъпоценен камък сияеше Голямата звезда, предвестница на слънцето, но за изгрева беше още рано. Денят и нощта, зората и здрачът се редуваха величествено и бавно на тази планета, която изминаваше с неизменна точност трийсетчасовия си път. Бавна бе и смяната на сезоните; наближаващото ново равноденствие и пролетта, а после лятото щяха да влязат в правата си за цели четиристотин дни.
— Някога за нас ще се пеят песни във високите замъци — обади се Кио от седлото си зад гърба на Роканон. — Ще разказват как Странникът и неговите другари са препускали на юг в мрака, преди пролетта да пукне…
Той се засмя. Под тях хълмовете и плодородните равнини на Ангиен се разстилаха като покривало от сива коприна, изрисувано в свежи цветове, които ставаха все по-ярки. Накрая те заискриха с хиляди багри и светлосенки: над хоризонта тържествено и грамадно се издигна дневното светило.
По пладне пътниците си отдъхнаха няколко часа край реката, чието течение следваха — тя щеше да ги отведе чак до морето. По-късно, на смрачаване, кацнаха край малък замък, построен по подобие на ангиарските навръх хълм в речната извивка. Посрещна ги господарят с цялото си домочадие. Стопаните с мъка сдържаха любопитството си при вида на дребното човече, възседнало ветрогон, което пътуваше с наследника на Халан, четирима недорасли и още един ездач, говорещ със странно произношение, облечен като велможа, но в същото време без отличителните мечове и с лице, бледо като на слуга. Вярно, смесването на двете касти, ангиар и олгиор, се срещаше далеч по-често, отколкото светлокосите господари бяха склонни да признаят — нерядко можеше да се види бледолик воин или рус прислужник. Ала в този мъж сега имаше нещо крайно необичайно. Роканон, който не искаше да се разчува за пребиваването му на планетата, мълчеше, а пък стопанинът не се реши да попита аристократа от Халан. И ако някога все пак е научил истината за чудноватия си гост, това е станало благодарение на странстващите поети, възпели подвига му години по-късно.