— Горкичкият, лошото тепърва предстои — каза Могиен, който заедно с етнографа седеше край огнището, изкопано в средата на стаята. — Ветрогоните не понасят водата.
— В Халан ти спомена, че те ще откажат да летят над морето, а тукашните селяни надали имат лодки, с които да ги превозим. Как тогава ще минем протока?
— Носиш ли си рисунката на нашите земи? — попита благородникът.
Ангиар нямаха карти и русият мъж бе поразен, щом за пръв път зърна географските пособия в наръчника. Роканон извади книгата от старата кожена чанта, която разнасяше от планета на планета. В нея се съхраняваха малкото вещи, които бяха у него в Халан, когато корабът избухна: справочникът и няколко тетрадки, дрехите и пистолетът, походната аптечка плюс радиостанцията, кутията с шаха и едно опърпано томче хейнска поезия. Отначало той държеше там и огърлицата със сапфира, но предната нощ, разтревожен от мисълта за огромната й ценност, бе зашил камъка в твърда торбичка от кожата на барило. Окачи я на врата си под ризата. Сега накитът приличаше вече на амулет и можеше да бъде свален от шията му само ако главата му падне от раменете.
Могиен следваше с дългия си силен показалец извивките на двата западни материка там, където те се доближаваха съвсем плътно — най-южната част на Ангиен с двата дълбоки залива и широкото острие от суша между тях, вдадено в морето още по-надолу, а оттатък — най-северната точка на Югозападния континент. Нея аристократът наричаше нос Фиерн.
— Днес сме ей тук — Роканон отбеляза с един рибешки гръбнак, останал от вечерята, края на полуострова.
— Ето тук пък се намира старинен замък със звучното име Пленот, ако може да се вярва на тези страхливи селяндури, вмирисани на риба. — Могиен постави втори гръбнак на сантиметър-два източно от първия и започна да му се любува. — Същинска кула, като го наблюдаваш отгоре. Когато се върна в Халан, ще пратя сто души на ветрогони във всички посоки да огледат земята и после по рисунките им ще издълбаем върху плосък камък картината на цял Ангиен. Мисля, че в Пленот би трябвало да има лодки — може би и толенските ще са там освен техните собствени. Между тия двама бедни владетели някога пламнала вражда, затуй сега из Толен се разхожда вятърът и властва мракът. Така каза онзи старец на Яхан.
— А пленотците ще ни дадат ли лодки?
— Нищо няма да ни дадат. Господарят им е от блудните.
Според сложните правила, на които се подчиняваха отношенията между ангиарските благородници, това означаваше велможа, поставен от събратята си извън закона. С други думи, изгнаник, който не признава кодекса на гостоприемството и справедливостта.
— Ветрогоните му са само два — добави Могиен, сваляйки портупея си преди лягане. — И разправят, че неговият замък е дървен.
На сутринта седмината летяха натам, носени от попътния вятър. Ето че един от стражите ги забеляза почти в мига, когато те зърнаха кулата. Не след дълго двата крилати звяра на Пленот се вдигнаха във въздуха, за да закръжат около нея. Пътешествениците скоро откриха, че от бойниците се подават дребни фигури с лъкове в ръце. Ясно беше, че блудният владетел едва ли очаква приятели. Сега Роканон разбра защо твърдините на ангиар имат такива солидни покриви — вътрешността им бе тъмна и усойна, затова пък врагът не би могъл да проникне при тях отгоре. Всъщност Пленот се оказа малка крепост, още по-неугледна дори от Толен. Нямаше ги даже колибите в подножието на стените, а самият замък бе кацнал върху грамада от черни камънаци. Ала колкото и жалък да беше на вид, увереността на халанеца, че шестима воини могат да го превземат, изглеждаше прекалена. Роканон провери ремъците, пристягащи бедрата му към седлото, и стисна здраво дългото бойно копие, което му бяха дали, проклинайки своя късмет и себе си. Това място не бе най-подходящото за четирийсет и три годишен етнограф.
Могиен, понесъл се най-отпред на черния ветрогон, вдигна оръжието си и нададе вик. Звярът на Роканон наведе шия, после с всички сили размаха като ветрила черно-сивите си криле. Едрото, но леко тяло бе напрегнато подобно струна и вибрираше от мощните тласъци на сърцето. Вятърът свиреше в ушите на учения, тръстиковият покрив на кулата сякаш летеше насреща му, а около нея караулеха двата мятащи се грифона. Той се притисна плътно към гърба на животното, насочил напред острие. Обля го вълна на радост, на някакъв първобитен възторг. Засмя се щастливо, носейки се с течението към подскачащата пред очите му цел и двамата й крилати стражи.
Внезапно Могиен изкрещя с пронизителен фалцет и запрати копието си — сребърна мълния, разцепила въздуха. То улучи единия ездач право в гърдите; от силата на удара ремъците, които го държаха върху седлото, се скъсаха. Тялото му се преметна през хълбока на хвъркатия, описвайки плавна дъга, докато падаше бавно — поне така изглеждаше отстрани — към скалистата бездна, кипяща от пенести вълнички. Халанецът профуча край останалия без контрол ветрогон и се вкопчи в ръкопашен бой с втория пазач, като се опитваше да го прониже с меча, а противникът му отбиваше нападението посредством пиката си. Четиримата слуги кръжаха наоколо като някакви хищни гълъби на своите сиво-бели зверове, готови да помогнат, но без да се намесват в двубоя. Усилията им бяха насочени главно към това да държат животните си достатъчно високо, та да не могат излетелите от бойниците под тях стрели да пробият кожените щитове, обхващащи коремите им. Изведнъж и четиримата, надали онзи вледеняващ душата боен вик, вкупом се втурнаха към сражаващите се.