За няколко секунди сред простора се завъртя кълбо от бели криле и искряща стомана, после от него излетя човешка фигура, която сякаш се мъчеше да полегне във въздуха. Тя се обърна от една страна на друга, дирейки удобно положение за отпуснатите си крайници, докато накрая се удари о полегатия покрив на замъка. След миг се свлече върху коравото каменно ложе в подножието на стените.
Пришълецът едва сега разбра кое е накарало слугите да се намесят в двубоя — стражът от замъка беше нарушил правилата и вместо на ездача бе нанесъл удар на звяра. Ветрогонът на Могиен с последни сили се отдалечаваше навътре в сушата, към дюните; върху лявото му черно крило бавно се разливаше пурпурен кървав овал. Четворката изсвистя край Роканон, преследвайки двете останали без управление животни, които продължаваха да кръжат над покрива, като всеки път свиваха назад, устремени към сигурността на своите обори. Ученият се втурна право към тях, за да ги пропъди настрана. Видя Рахо да хвърля въже с примка и да улавя единия крилат пазач. В същия миг подскочи, усетил как нещо го жилва в крака. И бездруго неспокойният му ветрогон се подплаши още повече. Човекът дръпна юздите прекалено рязко. Тогава звярът изви гръб и за пръв път, откакто го яздеше, започна да рита, да се мята във въздуха. Наоколо като преобърнат наопаки дъжд се изсипваха стрели. Слугите и Могиен, яхнал жълт грифон с обезумели очи, със смях и викове пак префучаха край Роканон. Това подейства успокояващо на неговото животно, което бързо ги последва.
— Дръж, Звездни повелителю! — стресна го Яхан. Точно към него летеше комета с черна опашка. Той вдигна ръка да се предпази и я хвана. Оказа се, че прислужникът му е хвърлил запален насмолен факел. Заедно с останалите Роканон закръжи над кулата, опитвайки се да подпали тръстиковия покрив и дървените греди.
— Имаш стрела в левия си крак! — забеляза Могиен, докато го подминаваше.
Етнографът се засмя безгрижно. Сетне запокити факела право в една от бойниците, от която се подаваше защитник с лък.
— Добро попадение! — викна халанският благородник и като ястреб се спусна към покрива. Само след миг излетя сред вихъра от лумнали пламъци.
Яхан и Рахо скоро се върнаха откъм дюните с наръчи димящи факли и сега ги хвърляха навсякъде, където видеха тръстика или дърво за палене. От кулата вече изригваше бучащ фонтан искри, а ветрогоните, разярени от сдържащите ги юзди и ухапванията на рояците искрици, които пробиваха пухкавите им кожухчета, с ужасяващ отривист рев се впускаха надолу към покрива на замъка. Пороят стрели, долитащ оттам, бе престанал и изведнъж в открития двор се втурна мъж, върху чиято глава се мъдреше нещо, силно наподобяващо обърната чиния за салата. В ръцете си човекът държеше някакъв предмет — в първия момент Роканон го взе за огледало, докато не установи, че е чаша, пълна с вода. С рязко дръпване на юздите Могиен укроти жълтия звяр, който продължаваше да се тегли към обора си, и прелетя над непознатия.
— Говори бързо! — изкрещя той. — Хората ми вече подготвят нови факли!
— От кои владения си, пришълецо?
— От Халан!
— Прокуденият собственик на Пленот моли да му дадете време да угаси огъня, Господарю на Халан!
— Давам му време: в замяна на това искам живота и богатствата на пленниците от Толен. — Така да бъде! — викна човекът и с чашата в протегнатите си длани заситни бързо към замъка.
Нападателите се оттеглиха сред дюните. Оттам видяха как жителите на Пленот се втурнаха към морето и направиха верига, по която си подаваха кофи с вода. Кулата беше изгоряла, но стените и залата вътре се бяха запазили. Дошлите да гасят бяха не повече от двайсет-трийсет души, между тях и няколко жени. Когато пожарът бе потушен, една групичка се отдели от останалите, излезе през портата и по пясъчния провлак се насочи към дюните. Начело вървеше висок слаб мъж с мургавата кожа и огнените коси на ангиарски благородник. Зад него крачеха двама воини, все още с шлемовете, напомнящи чинии за салата, а най-отзад преплитаха нозе половин дузина дрипави селяни, които глуповато се озъртаха наоколо. Високият мъж вдигна в две ръце глинената чаша с вода, после изрече: