— Аз съм Огорен от Пленот, господарят-изгнаник на тези владения.
— Аз пък съм Могиен, наследникът на Халан.
— Животът на хората от Толен ти принадлежи, гостенино. — Огорен кимна към парцаливата групичка зад гърба си. — А съкровища там нямаше.
— Имало е две големи лодки, изгнанико.
— Драконът лети от север и очите му виждат всичко! — с нескривана досада реагира собственикът на замъка. — Добре, толенските лодки са твои.
— Щом те пуснат котва в техния пристан, ти ще получиш обратно ветрогоните си — великодушно обеща Могиен.
— Кой е вторият господар, който имах честта да ме победи? — запита Огорен, поглеждайки с интерес към Роканон, чиито доспехи и цялостно снаряжение бяха като на ангиарски благородник, но липсваха двата меча.
Халанецът също се взря в приятеля си. Той отговори първото, което му дойде наум. Нарече се с прозвището, дадено му от Кио — Олхор, Странника.
Оня пак го огледа с любопитство, след това се поклони и каза:
— Чашата е пълна, господари мои.
— Дано никога не се пролее тази вода, нито се наруши нашият договор! — отзова се Могиен.
Тогава Огорен се обърна и с двамата си воини закрачи към тлеещия замък, без дори да удостои с поглед своите бивши пленници, скупчени върху дюната. Наследникът на Халан само им нареди:
— Отведете ветрогона ми у вас, крилото му е ранено.
Сетне излетя, възседнал жълтия звяр от Пленот. Роканон хвърли око назад към жалката групичка, която пое трудния път към опустошения си дом, и го последва.
Докато стигнат Толен, бойният му възторг се поуталожи и той отново започна да се проклина. Поводът бе най-вече в стрелата, пронизала левия му прасец. Отначало тя кажи-речи не му причиняваше болка. След битката слезе на дюните и се опита да я измъкне, без да помисли, че върхът й може да е назъбен. Зъбци обаче имаше. Ангиар със сигурност не използваха отрова, но винаги би могла да възникне инфекция. Засрамен от храбростта на спътниците си, Роканон не се реши да облече пред боя надеждния си и почти невидим херметичен костюм. Да притежаваш броня, способна да те защити дори от изстрел с лазерна пушка, а да рискуваш да умреш в дупка като тази от някаква нищожна драскотина! И той бе тръгнал да спасява цяла планета, когато не умееше да опази собствената си кожа!
Докато се самобичуваше по такъв начин, в колибата влезе най-възрастният от четиримата халански слуги — мълчаливият мускулест Йот, който коленичи, внимателно почисти и превърза раната му. След него се появи Могиен, облечен все още в бойните си доспехи. Високият шлем с гребен го правеше да изглежда три метра на ръст, плещите му пък бяха двойно по-широки поради твърдите разперени нараменници под плаща му. Зад него пристъпи Кио, тих като дете сред могъщи воини. Накрая дойдоха Яхан, Рахо, младият Биен и къщурката сякаш запращя по шевовете от теснотията, когато всички насядаха в кръг около огнището.
Яхан напълни седем обточени със сребро чаши, а аристократът тържествено ги раздаде. Отпиха; Роканон се усети по-добре. Могиен се осведоми за раната му и това съвсем го ободри. Наляха си още васкан, продължавайки да сръбват. От сумрака на уличката през процепа на вратата надничаха и тутакси изчезваха възторжените и изплашени лица на толенските селяни. Ученият се почувства великодушен и смел досущ като лъв. Ядоха, после отново пиха, докато в разгара на пиршеството в претъпканата колиба, вмирисана на дим, печена риба, мас за смазване на сбруята и пот, се надигна Яхан, за да запее под звуците на бронзова лира със сребърни струни.
Той пееше за Дурхолде от Халан, освободил по времето на Червения властелин пленниците от Корхалт, недалеч от блатата на Борн. Едва изредил родословието на всички воини, взели участие в битката, и всеки стоварен от тях меч, слугата подхвана за освобождаването на толенците и опожаряването на кулата в Пленот, за факела на Странника, пламтящ сред дъжда от стрели, за мощния удар, нанесен от хвърленото срещу вятъра копие на Могиен, наследника на Халан — удар, достоен за уменията на Хендин, поразявал безпогрешно целта си в отдавна отминали епохи. Роканон седеше замаян и умиротворен, носен от вълните на песента, и чувстваше, че пролятата кръв го свързва навеки с този свят, до който се беше добрал през бездната на нощта и където досега бе чужденец. Само от време на време усещаше за миг присъствието на малкия фиан — усмихнат, неразгадаем и безметежно спокоен.