IV
Морето се стелеше под дъждовната пелена към забуления в мъгла хоризонт. Светът бе изгубил багрите си. Два ветрогона с вързани криле, приковани към кърмата, жално виеха, а откъм втората лодка се отзоваваше също такъв печален вой и се носеше над вълните през сивото було.
Пътниците бяха прекарали много дни в Толен -чакаха да заздравее раната на Роканон и черният му звяр отново да полети. Но макар обстоятелствата да налагаха това забавяне, истината беше, че Могиен съвсем не изгаря от желание да премине водната преграда. Той бродеше сам из оловните пясъци сред лагуните в подножието на замъка и може би се бореше със същото предчувствие, което бе споходило майка му Халдре. Веднъж сподели с етнографа, че от шума и вида на морето сърцето му се свива.
Щом най-сетне черният ветрогон беше напълно излекуван, Могиен изведнъж реши, че трябва да го върне в Халан под грижите на Биен, като по този начин избави ценното създание от опасностите, които ги очакваха. С Роканон се споразумяха да оставят и двете товарни добичета плюс по-голямата част от багажа си под надзора на стария господар на Толен и племенниците му. Те продължаваха да се лутат наоколо, опитвайки се да закърпят някак своя замък, превърнал се в свърталище на куп ветрове. Ето защо сега в двете лодки с драконови глави на носа, порещи мъглата, имаше само шестима пътници и пет животни — всичките мокри и повечето готови да се жалват от съдбата си.
Двама мрачни толенски рибари управляваха возилото на учения. Яхан се мъчеше да успокои окованите ветрогони с дълъг монотонен речитатив, който оплакваше някакъв отдавна умрял владетел. Роканон и Кио, загърнати в плащовете си и с нахлупени качулки, седяха на кърмата.
— Приятелю, ти веднъж спомена нещо за планините на юг…
— Да — кимна човечето и погледна на север, където брегът на Ангиен се беше изгубил в мъглата.
— Какво знаеш за хората, които живеят там, във Фиерн?
От наръчника тук нямаше особена полза — та нали именно тази празнина целеше да запълни неговата експедиция? Съставителите твърдяха, че на планетата съществуват Пет разумни раси, но бяха описали едва три: ангиар/олгиор, фийа и гдемиар, и накрая още един нехуманоиден народ, обитаващ огромния Източен континент от другата страна на света. Бележките на географите, отнасящи се до Югозападния материк, се основаваха само върху слухове: „Недоказани сведения за вид IV (?) — едри хуманоиди, населили според мълвата големи градове. Непотвърдена информация за вид V (?) — крилати двуутробни.“ От всичко това имаше толкова полза, колкото и от Кио. Той, изглежда, смяташе, че Роканон предварително знае отговорите на собствените си въпроси. Сега му отвърна като ученик пред черната дъска:
— Във Фиерн живеят древните, нали така? Звездният повелител трябваше да се задоволи с този отговор и с гледката на мъглата, скриваща тайнствената земя на юг. В същото време вързаните животни виеха, а ледените дъждовни капки се стичаха във врата му.
Веднъж при плаването му се стори, че дочува далечния шум на хеликоптер над главата си, и се зарадва, че изпаренията ги потулват. Сетне сви рамене. Защо да се крият? Армия, която използва планетата като база за водене на междузвездна война, едва ли би се почувствала застрашена при вида на десетимата мъже и петте им гигантски домашни твари в двете подхвърляни от вълните разнебитени лодки…
Притиснати между дъжда и морето, те плаваха, плаваха… Мракът се надигна досущ като мъгла над водата. После дългата студена нощ отстъпи пред сивата светлина на утрото и отново даде път на лошото време. Начумерените толенски рибари — по двама във всеки съд — изведнъж бяха обхванати от тревога и с ръце на кормилото напрегнато започнаха да се взират напред. Над главите им през разкъсаните валма на изпаренията внезапно изникна стръмна скала. Докато я заобикаляха, покрай платната надвиснаха каменни грамади и ниски, изкривени от вятъра дървета.
Яхан размени няколко приказки с по-възрастния рибар и обясни на Роканон:
— Недалеч оттук се намира устието на голяма река. Някъде на брега й има място, където можем да слезем — единственото в цялата околност.
Още неизрекъл тези думи, и надвисналите скали изведнъж изчезнаха в мъглата, чиито плътни кълба обгърнаха лодката. Силно течение блъсна кила, дъските заскърцаха. Озъбената драконова глава на носа заподскача и се завъртя. Въздухът беше непрогледно бял; мътната червеникава вода кипеше и се пенеше. Моряците от двата екипажа възбудено си подвикваха.