— Разпалете кладата! Ще се опече нашият гост, няма къде да ходи! — кресна брадатият и тикна една пламтяща цепеница сред струпаните в огнището дърва.
Наоколо никой не помръдна.
— Ще изям сърцето ти, Олхор, когато се изпече в твоите гърди! А синия ти камък ще си окача на халка за носа!
Згама се тресеше от ярост, побеснял от спокойния немигащ поглед, който търпеше вече второ денонощие.
— Ще те накарам аз да си затвориш зъркелите! -изрева той, грабна търкалящата се на пода дебела тояга и с всичка сила я стовари върху главата на пришълеца. След миг, сякаш уплашен от стореното, отскочи назад разтреперан. Тоягата тупна сред пламъците, като остана да стърчи там.
Роканон бавно протегна дясната си ръка и сви пръсти около дървото, за да го измъкне от огнището. Краят му започваше да гори. Той го вдигна и насочи право към очите на Згама. После все така бавно се придвижи напред. Веригите паднаха от тялото му. Огънят се люшна и избухна в хиляди искри, а въглените се разлетяха под босите му ходила.
— Вън! — извика Олхор и тръгна към главатаря. Згама отстъпи крачка, сетне още една. — Ти вече не си господар тук. Който не признава законите, е роб; роби са и жестокият, и глупакът. Ти си моя собственост и аз ще те пропъдя като диво животно. Вън!
Брадатият се хвана с две ръце за рамката на вратата, но пламтящият край на дървото се приближаваше все повече до лицето му и той мина назад през прага. Стражите паднаха по очи, замряха. Насмолевите факли отстрани на входа разпръскваха мъглата; тишината се нарушаваше само от пръхтенето на животните в оборите и съскането на морето в подножията на скалите. Стъпка по стъпка Згама се отдалечаваше заднишком, докато гърбът му опря в портата между двата факела. Физиономията му, подобна на черно-бяла маска, се отдръпваше пред застрашително насочения пламък. Онемял от ужас, той се вкопчи в един от стълбовете на вратата, като я прегради с масивното си тяло. Роканон напрегна всички сили, отмъстително блъсна Згама в гърдите с горящия край на тоягата, събори го на земята и прекрачи през него в димящата мъгла. Измина петдесетина метра сред мрака, препъна се и се строполи — и повече не можа да се вдигне.
Никой не го преследваше. Пришълецът лежеше върху дюната почти без съзнание. Най-после светлинките на входа догоряха или бяха угасени. Стана съвсем тъмно. В тревата шепнеше и извиваше вятърът, нейде долу съскаше морето.
Когато мъглата оредя и пропусна лунните лъчи, Яхан го откри близо до ръба на някаква скала, на крачка от пропастта. С негова помощ Роканон се изправи и тръгна. Двамата се насочиха на югоизток, към вътрешността на сушата. Търсеха пътя пипнешком, с препъване и пълзене на колене там, където земята бе неравна и видимостта — слаба. Неведнъж спираха да си поемат дъх и се огледат. Етнографът в същия миг заспиваше. Яхан го будеше и го караше да върви, докато малко преди съмване се добраха до долина, оградена от огромни дървета. Гората чернееше зловещо във влажния мрак. Слугата и Роканон навлязоха в нея, следвайки течението на потока, по което се бяха движили дотогава, ала не стигнаха далеч. Звездният повелител спря и каза на родния си език:
— Не мога да продължа повече.
Яхан откри пясъчна ивица под надвисналия бряг, където да се приютят и да останат незабелязани поне отгоре. Роканон пропълзя там като звяр в бърлогата си. Заспа веднага.
Когато се събуди петнайсет часа по-късно, вече се смрачаваше. Недораслият бе там, до него лежеше купчинка зелени филизи и корени.
— Плодовете още не са узрели, много е рано — оправда се той, — а пък изродите от Замъка на слабоумните ми взеха лъка и стрелите. Заложих няколко примки, но до вечерта едва ли ще се хване нещо.
Ученият погълна лакомо корените, напи се с вода от потока и се изтегна върху пясъка. Сега можеше отново да размишлява.
— Яхан, ами ти как се озова… в този Замък на слабоумните?
Младежът грижливо зарови негодните за ядене остатъци от храната и чак после вдигна поглед.
— Нали знаеш, повелителю, аз… отказах да се подчиня на господаря Могиен. Тогава си помислих, че най-добре ще е да ида при ония, които нямат подобен началник.
— Значи си чувал за тях преди това?
— У дома се разказва за разни места, където олгиор са и господари, и слуги. Разправят даже, че едно време в Ангиен сме живели само ние, недораслите, ловували сме из горите и не сме познавали ничия власт; ала от юг са дошли жълтокосите на своите лодки с драконови глави… Както и да е, намерих замъка и хората на Згама решиха, че съм беглец от някое друго имение по крайбрежието. Взеха ми лъка и ме пратиха да работя, без много да ме разпитват. Така попаднах на тебе. Но дори да не беше ти, пак щях да избягам. Не ми се стои сред такива дръвници, та ако ще и да съм господар! — Знаеш ли къде са сега нашите другари? — Не. Ще ги търсиш ли, повелителю?