— Наричай ме по име, Яхан. Да, ще ги търся, стига да има някаква надежда да ги открием. Не можем да пресечем целия континент сами, без дрехи и оръжие.
Слугата мълчеше и заглаждаше с ръка пясъка, загледан в тъмната прозрачна вода, бягаща под тежките надвиснали клони.
— Не си ли съгласен с мене?
— Види ли ме господарят Могиен, ще ме убие. То си му влиза в правата.
Според ангиарския кодекс на поведение точно тъй трябваше да стане. А ако имаше някой, който би се придържал строго към него, това бе наследникът на Халан.
— Но щом си намериш нов покровител, старият няма право да те докосне. Така ли е? Младежът кимна:
— Само че непокорните не си намират нов господар.
— Зависи. Ако дадеш дума да ми служиш, аз отговарям за тебе пред Могиен… стига наистина да го открием. Не знам какво точно се изрича в подобни случаи.
— Ние казваме — много тихо произнесе Яхан: — „На моя повелител отдавам часовете от живота си и смисъла на смъртта си.“
— Приемам ги. И заедно с тях — собствения ми живот, който ти спаси.
Потокът шумеше надолу по склона, тържествено се спускаше нощта. В падналия здрач Роканон смъкна защитния костюм и се изтегна сред водата. Студените струи обляха тялото му, отмивайки потта и умората, страха и спомена за пламъците, ближещи очите му. Съблечен, скафандърът представляваше шепа прозрачна материя, изтъкана от множество почти невидими, дебели колкото косъм тръбички и жици плюс няколко кубчета с размера на нокът. В погледа на Яхан се четеше неловкост, докато следеше как Роканон навлича отново костюма (той бе единственото му облекло, а при пастирите на Згама младежът се видя принуден да размени ангиарските си дрехи за жалки дрипи от херило).
— Господарю Олхор — осмели се да попита най-сетне, — това… тази кожа ли те предпази от огъня? Или пък… камъкът?
Сега огърлицата бе прибрана в неговата торбичка за амулети, която звездният гост окачи на врата си.
— Кожата. Няма никаква магия. Това е просто вид броня, много здрава.
— Ами бялата тояга?
Роканон погледна изхвърленото от морето дърво, чийто край беше овъглен. Яхан го бе намерил предната нощ в тревата на скалата и го взе; явно и той като хората на Згама вярваше, че тоягата трябва да върви навсякъде заедно със собственика си. Какво е един магьосник без своя жезъл?
— От нея става добър бастун, ако ни се наложи да ходим дълго — отговори Роканон.
Пришълецът отново се изтегна и понеже вечеря не се предвиждаше, пак пи до насита от тъмния, хладен, шумен поток.
Когато се събуди късно на следващата сутрин, се почувства отпочинал, свеж и гладен като вълк. Яхан беше станал още на разсъмване — да провери примките, пък и влажното им леговище бе твърде студено. Върна се само с шепа треви и с лоша новина. Момъкът изкачил гористия хребет и от върха му видял, че на юг също се шири безбрежно море.
— Възможно ли е онези вмирисани на риба толенски отрепки да са ни зарязали на остров? — изрева той. Обичайната му бодра самоувереност явно бе подкопана от глада, студа и съмнението.
Роканон се опита да си спомни как изглежда бреговата линия върху потъналите му карти. От запад течеше река, която се вливаше в морето откъм северната страна на някакъв провлак — продължение на континентална планинска верига; между провлака и материка пък се простираше пролив, достатъчно голям, за да го забележи и запомни. Колко ли беше дълъг? Сто… двеста километра?
— Яхан, широк ли е проливът?
— Много широк. Аз не умея да плувам, господарю — мрачно отвърна слугата.
— Тогава ще вървим пеш. На запад този хребет е свързан с континента. Могиен вероятно ще ни търси точно там.
Отсега нататък той трябваше да поеме ръководството — младежът и така бе направил повече от очакваното, — но сърцето му се свиваше при мисълта за дългото пътешествие през тая непозната, враждебна страна. Яхан не беше срещнал никого, макар и пресякъл множество пътечки; в тези гори сигурно се навъртаха хора, иначе защо животните щяха да са толкова плашливи и да ги избягват?