— Ние просто ще хванем по брега на изток — кимна Яхан с привидно спокойствие, но лицето му издаваше загриженост; всеки следващ въпрос на домакина го принуждаваше да измисля нови подробности.
Ала скоро се увери, че е бил прав да скрива истината.
— Хм, поне не сте дошли от север! — продължаваше да разсъждава стопанинът им Пиаи, точейки на бруса си дълъг нож с широко острие. — На юг не се среща жива душа, а оттатък пролива има само нещастници, които робуват на жълтоглавите. Не сте ли чували за тях? В северните земи зад морето обитава раса със странни жълти коси. Не ви лъжа. Казват, че къщите им са високи колкото дървета, носят сребърни мечове и яздят крилати зверове! Докато не видя с очите си, няма да се убедя. На брега плащат добре за кожата на хвъркатите, но ловът им е опасен. Какво пък остава да ги укротиш и да ги яхнеш! Е, не може да се вярва на всичко, което разправят хората. За себе си ще кажа само, че от пелиуновите кожи си докарвам по нещичко и никак не съм зле. Умея да примамя всяко животно на един ден полет оттук. Чуйте!
Той поднесе окарината към гъстата растителност на лицето си и изсвири; отначало много тих, едва доловим, пресеклив, звукът набра сила. Жалният треперлив стон запулсира и се изви в протяжна мелодия, наподобяваща животински вой. Тръпки полазиха Роканон — беше чувал същия този вой в халанските гори. Яхан, който бе опитен ловец, се засмя и извика възторжено, сякаш наистина вижда пред себе си дивеч:
— Свири! Свири! Ето го, излита!
Двамата със стопанина прекараха остатъка от деня в сладки приказки за ловни подвизи. Навън продължаваше да трупа, обаче вятърът бе утихнал.
На разсъмване небето се изчисти. Блясъкът на снега, отразяващ червеникаво-бялото сияние на слънцето, режеше очите. Другарите на домакина се върнаха малко преди пладне, нарамили пухкави сиви кожи от пелиуни. Огромни, с черни вежди както всички южняци от тяхната раса, тези мъже изглеждаха още по-диви от Пиаи и отскачаха от новодошлите досущ изплашени зверове, мятайки им крадешком начумерени погледи.
— Те наричат моето племе роби! — избухна Яхан, когато двамата със спътника му се озоваха за минутка насаме в колибата. — Аз предпочитам да слугувам на други хора и да си остана човек, вместо като тях да убивам животни и сам да бъда скот…
Звездният повелител предупредително вдигна ръка, младежът млъкна. Ето че се появи един от другарите на Пиаи и им хвърли кос поглед. Не произнесе нито дума.
— Да вървим — промърмори Роканон на диалекта на недораслите, който беше усвоил малко по-добре през последните два дни.
Вече съжаляваше, че не са заминали, без да дочакат двамата мъже. Яхан също бе неспокоен. Той се обърна към току-що влизащия Пиаи:
— Ние ще тръгваме. Това хубаво време сигурно ще се задържи, докато заобиколим залива. Ако не ни бяхте приютили, нямаше да преживеем тия две студени нощи. И въобще нямаше да чуя така майсторски изсвирена песен на пелиун. Дано ловният късмет не ви измени никога!
Ала онзи стоеше неподвижен и мълчеше. Най-после се изкашля, плю в огъня и заговори отривисто:
— Мислите да обиколите залива? Нали искахте да го преминете по-бързо? Ние имаме лодка. Моя е. Ще ви прекараме оттатък.
— Ще си спестите шест дни път — намеси се и Другият ловец в колибата, Кармик.
— Да, шест дни ходене пеша! — потвърди Пиаи високо. — Съгласни сме да ви прехвърлим отвъд с нашата лодка. Можем да тръгнем веднага.
— Тъй да бъде — въздъхна слугата, отправяйки бърз поглед към Роканон. Да откажат беше опасно.
— Тогава да вървим.
И без дори да им предложи храна за из път, грубоватият Пиаи излезе навън. Двамата пътешественици го последваха, а най-отзад ги придружаваха ловците. Духаше брулещ вятър, но слънцето светеше ярко. По закътаните места все още имаше сняг, ала на откритото оголената земя бе подгизнала и блестеше от стичащите се вадички. Вървяха доста време по брега. Най-сетне стигнаха заливче, където сред крайбрежните скали и тръстики се полюшваше върху вълните малка гребна лодка. Червеното зарево на залеза обливаше околностите и небосвода на запад. Високо над кървавия хоризонт блещукаше изгряващата Хелики; на изток пък Голямата звезда, планетата-близнак, сияеше като опал. Дългите хълмисти брегове, тъмни и неясни, се губеха в далечината между искрящото небе и проблясващата вода.