Яхнали вятъра,
пеш през тревите
и носени от вълните
по пътеката на Лиока
— към звездата със име Брехен…
Благородникът помълча малко, сетне продължи с унесен вид:
— Пътеката на Лиока върви от юг на север. В песента се разказва как златокосите са покорили дивите ловци олгиор, едничкото родствено ни племе в Ангиен; понеже ние принадлежим към един и същ народ, наречен лиуар. Но в баладата не се говори нищо за тези планини. Вярно, тя е доста стара, може началото да се е загубило или пък моите хора са дошли от хълмовете в подножието. Хубава страна — има и гори за лов, и лъки за паша, и височини за укрепленията. И все пак изглежда, че сега никой не живее тук…
Днес Яхан не докосна лирата си със сребърните струни. Всички спаха неспокойно, може би защото ветрогоните ги нямаше, а околностите бяха обгърнати от такава мъртва тишина, сякаш живите твари се бяха затаили в страх.
Край езерото беше твърде влажно и на сутринта пътешествениците решиха да продължат. Движеха се бавно, като често спираха да половуват или наберат свежа зеленина. По здрач се добраха до някакъв хълм, изгьрбен и назъбен чудато: изглежда, под тревите на върха му се криеха останките на разрушена сграда. От стените не бе запазено нищичко, но по очертанията на основата можеше да се отгатне къде е бил дворът на малката крепост, съществувала някога — в далечни времена, незапомнени дори от легендите. Разположиха лагера си там, та крилатите да ги открият по-лесно, щом пожелаят да се върнат.
Дългата нощ вече преваляше, когато Роканон се събуди и седна. От луните светеше само дребната Лиока. Огънят бе угаснал. Вечерта не бяха поставили стража. На четири-пет метра по-нататък стоеше Могиен — неподвижна, източена фигура, смътно очертана под звездния зрак. Ученият сънно го оглеждаше, чудейки се защо плащът го прави толкова висок и така стеснява раменете му. Имаше нещо нередно в случая. Ангиарските наметала се разширяваха нагоре като покрив на пагода, а Могиен и без плащ бе забележително плещест. Защо тогава стърчеше тъй издължен, сгьрбен и мършав?
Фигурата бавно се извърна. Това не беше лицето на благородника.
— Кой е там? — обади се Роканон, взрян в мрака. Гласът му прозвуча дрезгаво сред дълбоката тишина. До него Рахо също седна, огледа се и внезапно скочи на крака, грабвайки лъка си. Зад високия силует нещо помръдна. Още един. Навсякъде около тях, върху обраслите с трева развалини, в слабата лунна светлина се мяркаха удължени, безмълвни сенки с тежки наметала и наведени глави. Край угасналия огън стояха само двамата пътешественици.
— Господарю Могиен! — извика Рахо. Никаква реакция.
— Къде е Могиен? Кои сте вие? Говорете… Отговор не последва, но фигурите бавно започнаха да се приближават. Слугата опъна лъка. Те останаха все така безмълвни, ала изведнъж по някакъв непостижим начин взеха да растат. Плащовете им се издуха и се разтвориха от двете страни. Непознатите атакуваха едновременно от всички посоки, придвижвайки се с тромави, високи подскоци. Докато се бореше с тях, Роканон опита да се отърси от съня, защото това не можеше да бъде друго: в тези забавени движения, в мълчанието им имаше нещо призрачно, а и болка липсваше. Той обаче бе облечен в защитния си костюм. Чуваше как Рахо крещи пряко сили: „Могиен!“ Нападателите събориха етнографа на земята, притиснали го вкупом, и преди да успее да се освободи, Роканон увисна с главата надолу. От рязката промяна му прилоша, зави му се свят. Както се мъчеше да превъзмогне тяхната хватка, видя — някъде далеч под себе си — облените от лунна светлина хълмове и гори. Те се люшкаха и подскачаха. Тогава се вкопчи отчаяно в тънките ръце на съществата, които го носеха. Бяха гъмжило, дланите им го крепяха; въздухът наоколо беше изпълнен с пляскането на множество черни крила.
Това трая дълго. Звездният повелитея неведнъж пробва да се събуди, да се измъкне от еднообразието на страха, но тихите гласове не спираха да съскат в ушите му, а блъскащите до изнемога криле го тласкаха все по-нататък и по-нататък. Сетне полетът внезапно премина в продължително плавно спускане. Изсветляващият хоризонт на изток се хлъзна зловещо край него, земята се издигна насреща му и десетките нежни, силни ръце, които го държаха, го пуснаха да падне. Невредим, ала твърде слаб и зашеметен, за да седне, той лежеше проснат и се оглеждаше наоколо.